Читать «Петият етаж» онлайн - страница 8

Той ме стрелна с поглед и мълчаливо ми го подаде. Набрах един номер и зачаках. Номерът беше на 12-о полицейско управление, което беше най-близо до мястото на събитието. Докато диктувах номера на колата и нейното местонахождение, Джейкъбс мълчеше и слушаше. Изключих и му подхвърлих телефона обратно.

— Защо го направи, по дяволите? — попита той.

— Спокойно, ще си получиш новината. Но по този начин ще се застраховаш.

— Може би си прав — сви рамене репортерът.

Майърс изскочи на „Дан Райън“ и продължи на север. Магистралата май го поуспокои. Мина в най-дясното платно, поддържайки скорост около стоте. Излязохме почти едновременно през изхода на Армитидж. Майърс измина още около две преки, след което отби на паркинг южно от „Фулъртън“. Патрулна кола така и не се появи.

— Апартаментът му е на другата пряка — съобщи Джейкъбс.

— Значи се измъкна — казах аз.

— Цял-целеничък — кимна репортерът и отново вдигна фотоапарата. — До утрешния брой. След което светът му ще рухне.

— Аха.

— Вече знаеш с какво се занимават типове като Джони Удс — промърмори той. — Върши ли ти работа?

На този въпрос нямах отговор. Но съвсем скоро щеше да се окаже, че не разполагам дори с правилните въпроси.

5

На другата сутрин станах рано и излязох да потичам край езерото. Навън все още беше тъмно. Градът сияеше пред мен с хилядите си светлини. Вляво тихо се плискаха водите на езерото. Над водите на Мичиган се появи тънка розова ивица, предвещаваща настъпващото утро.

Видях я по обратния път към дома. Тичаше на стотина метра пред мен, облечена в жълта фланелка с дълъг ръкав, черен елек, шапка и ръкавици. Бягаше равномерно, с широка крачка. Следвах я в продължение на няколко минути, след което се изравних с нея.

— Здрасти.

Очите на Рейчъл Суенсън леко се разшириха. Тя спря и намали звука на айпода, прикрепен към ръката й, малко под рамото.

— Майкъл Кели — представих се аз.

Бузите й бяха поруменели от студа. Лицето й под шапката беше като на студентка в юридическия факултет на „Нортуестърн“, решила да потича, преди началото на занятията. Но на практика Рейчъл Суенсън беше съдия в северния район на щата Илиной. Повече от година се канех да й се обадя. Тя се наклони към мен и ме прегърна. Аз вдигнах ръце прекалено късно, но в замяна на това прегръдката ми продължи прекалено дълго.

— Как си? — попита тя.

— Нормално. Често ли бягаш тук?

— По-рядко, отколкото бих желала. А ти?

— Опитвам се. Но ми е трудно, когато е студено.

— На мен ли го казваш?

Сякаш в отговор на въпроса й откъм езерото подухна леден вятър. Рейчъл потръпна и затупа с крака. Аз свалих ръцете си и се замислих какво друго да й кажа. Имах чувството, че паузата продължи поне час и половина. После Рейчъл хвърли спасителното въже.

— Наскоро те видях — рече тя.

— Къде?

— В „Грейсланд“. Мисля, че беше в четвъртък сутринта.

„Грейсланд“ е едно от чикагските гробища, в което е погребана Никол Андрюс, наша обща приятелка. Настигна я насилствена смърт, причинена от трети приятел.

— Изчаках в колата да си тръгнеш — добави Рейчъл.

— Трябваше да ми се обадиш — рекох аз. Нов порив на ледения вятър отвя думите ми към езерото. Но Рейчъл успя да схване за какво става въпрос.