Читать «Петият етаж» онлайн - страница 83

Направих около двайсет и пет широки крачки по „Килпатрик“, преди да осъзная, че нещата нямаше да се развият по най-добрия начин.

— Извинете ме, сър.

Гласът долетя отляво и принадлежеше на ченге, което излезе от сянката на триетажно блокче и се насочи към мен с изваден пистолет. Чух стъпките на партньора му, който се приближаваше откъм двора зад гърба ми. Неговото оръжие беше насочено право в лявото ми ухо. Аз бих се прицелил на същото място. И едва ли бих пропуснал.

— Да, сър — рекох.

— Откъде идвате, сър?

Съседите май бяха успели да ме разгледат и да ме опишат: мъж с тъмно палто, ръкавици и черна плетена шапка. Кварталът едва ли гъмжеше от мъже с такова описание. Особено пък такива, в джоба на които тежи револвер „Смит енд Уесън“, с който е стреляно наскоро. И чиито амуниции ще съвпаднат с куршумите в труп, открит на няколко пресечки северно оттук. Вдигнах ръце и бавно се обърнах към мъжа в синя униформа.

— В десния джоб на палтото ми има пистолет — предупредих го аз. — На кръста ми има още един.

Усетих ръцете на партньора му, които ме сграбчиха изотзад. Стоманената гривна щракна около едната ми китка, после и около другата. Револверът с късо дуло напусна джоба ми. Ченгетата го огледаха, после огледаха и мен. Единият извади прозрачно найлоново пликче и го пусна вътре. Другият свали 9-милиметровия пистолет от колана ми и започна да ми чете правата. Както вече споменах, нещата невинаги се развиват в посоката, която очакваме.

34

Бях сам в килията. Всъщност не съвсем. Там беше и оръжието, отнело живота на Джони Удс. Поне в съзнанието ми. За последен път го видях на една полица в библиотеката ми, скрито зад книгите. По-точно зад едно издание на „Илиада“. И тъкмо това ме безпокоеше. Повече от всичко останало.

Издрънча звънец, вратата на килията шумно се отвори. Сто и петдесет килограмов чернокож в оранжев гащеризон се настани в леглото под мен, без да каже дума. Вратата на килията се затръшна и останахме сами. В коридора се чуха гласове. Груби и гневни, натежали от заплаха за насилие. Щракна метална ключалка, друга врата се затръшна. После отново настъпи тишина. Гледах напуканата мазилка на тавана и се питах каква част от нея е направена от азбест. Но в момента не ми пукаше, че мога да пипна някой скоротечен рак.

— Бяла курва — чух гласа отдолу. В него нямаше злоба или гняв, а просто смъртоносна досада.

— Казвам се Кели — отвърнах и се опитах да потисна гнева си. Щях да се бия, ако трябва. Така ставаше тук вътре.

— Кели значи. Чух пазачите да говорят за теб. Казаха, че си бил ченге. Затворили те за убийство. Мисля, че вече не си Кели, а бяла курва.

Новият ми приятел се засмя и се обърна на другата страна в леглото. Спуснах се от моето легло и стиснах главата му с обувките си четирийсет и пети номер. Главата му се удари в желязната рамка на леглото. Сграбчих го за ризата и го свалих на пода. Той беше тежък и отпуснат. А вероятно бе и убиец. По-добре беше да не рискувам. Преди да успее да стане, отново го изритах силно в тила. Зашеметих го, но не съвсем. Притиснах ризата към лицето му, за да не може да ме ухапе. Той обаче успя да ме хване за гърлото и започна да ме души. Завлякох го до тоалетната чиния, освободих се от хватката му и набутах главата му вътре. След десет секунди той надигна глава, за да си поеме въздух. Изчаках го да каже нещо, но той мълчеше. Само дишаше тежко и се опитваше да ме сграбчи. Но това нямаше да се случи, тъй като сега бях зад него. Важното беше да не му позволя да получи предимство. Дигнах го от тоалетната чиния и го дотътрих обратно до леглото. Бях свалил калъфката от възглавницата си още преди да го докарат в килията. Стегнах я около врата му и започнах да го душа отзад. Тялото му все още беше на пода, лицето и вратът му бяха мокри. Бяха минали не повече от трийсет секунди, през които никой от нас не бе издал звук. Мислех, че разполагам с още петнайсет, най-много двайсет секунди. Някой от нас или щеше да умре, или щяхме да постигнем споразумение. Наведох се към ухото на моя съкилийник.