Читать «Петият етаж» онлайн - страница 85

— Свалете му белезниците — разпореди той. Надзирателят се подчини. Седнах и зачаках. След минута-две Мастърс престана да чете, подреди документите на снопче и ги плъзна по масата. Хвърлих едно око. Най-отгоре имаше заповед за освобождаване с моето име.

— Свободен си, Кели.

— Как го направи?

— Изгубено веществено доказателство. Оръжието на престъплението е изчезнало.

— Много удобно.

Мастърс вирна брадичка, сякаш го бях предизвикал с юмруци.

— Няма оръжие на престъплението, няма следствие. На практика прокурорът изобщо не е сигурен, че е имало пистолет, който да се загуби.

— Значи някъде следобед Джони Удс би трябвало да умре от масивен инфаркт.

Детективът не оцени чувството ми за хумор.

— На твое място щях да си затворя устата и да си плюя на петите, Кели!

Приличаше на човек, който иска да ми каже още нещо. После се отказа, обърна се и излезе. Седнах на масата и изчетох документите. В тях беше описано всичко. Един надзирател ме поведе към приемното отделение. Петнайсет минути по-късно вече бях на улицата.

35

Излязох от ареста на окръг Кук малко след три следобед. Изправих се на ъгъла на Двайсет и шеста и „Калифорния“ с надеждата да хвана такси. Малко преди да се примиря с лошия си късмет, пред мен спря сребристо ауди. Зад волана беше Рейчъл Суенсън. Отворих вратата и седнах до нея.

— Казаха ми, че си пожелала да платиш гаранция за мен — рекох. — Благодаря.

— Няма защо.

— Ти си съдия. Проявила си голям кураж.

Рейчъл сви устни и включи на скорост. Потеглихме. Отначало бавно, а после по-бързо и някак целенасочено.

— Няма ли поне да попиташ?

Тя включи чистачките, за да прогони първите ситни капки дъжд.

— Какво да те питам?

— Аз ли съм го убил.

Очите й пробягаха по навъсеното небе.

— По всичко личи, че си го е заслужил.

— Мислиш ли, че аз съм го гръмнал?

— Аз съм федерален съдия, Майкъл. Най-добре е да не изразявам мнение по такива въпроси.

— Не казвам, че не бих могъл да го направя.

Колата леко поднесе на мокрия асфалт, но съдийката я овладя.

— А само че би могъл, така ли?

— Абсолютно вярно.

Рейчъл излезе на магистралата и плавно увеличи скоростта до сто и двайсет. Дъждът се усили. Върху предното стъкло се появиха концентрични кръгове, тежките капки забарабаниха по покрива.

— Джанет Удс е била изписана от болницата днес сутринта — съобщи ми Рейчъл.

— Нищо сериозно, надявам се.

— Зависи какво наричаш сериозно.

Рейчъл настъпи газта и аудито се стрелна по „Дан Райън“ и после по „Кенеди“.

— Как стана така, че пистолетът ти е изчезнал от отдела за веществени доказателства, Майкъл?

— Не знам, но мисля да разбера.

— Направи го — стрелна ме с очи съдийката. — Защото ако това оръжие отново се появи, ти ще бъдеш обвинен в предумишлено убийство.

— Знам.

Рейчъл напусна магистралата при „Фулъртън“ и спря до бордюра близо до ъгъла на „Холстед“ и „Дайвърси“. Седяхме, заслушани в дъжда навън.

— Искам да ти кажа нещо — каза тя и се извърна да ме погледне.

— Понякога ме плашиш — рекох.

— Говоря сериозно. Даваш ли си сметка, че някой е искал да паднеш, при това много лошо?

— Да.

— А че някой друг нарушава куп закони, за да избегнеш падането?