Читать «Петият етаж» онлайн - страница 82

Изправих се. Момичето остана седнало.

— Добре, Тейлър. Оставаш с майка си. Не казвай на никого за мен. Не съм бил тук, ясно?

— Ясно.

Плъзнах се зад къщата и се насочих към дъното на строителната площадка. Спря ме гласът на Тейлър.

— Мистър Кели?

Обърнах се и я изчаках да се приближи.

— Ще го убиеш ли?

Опипах пистолета на кръста си. Студеният дъжд немилостиво шибаше стената на къщата и пълнеше устата ми. Откъм входа на строежа се чуха гласове, светнаха фенерчета.

— Иди да помогнеш на майка си, Тейлър. Другото остави на мен.

После обърнах гръб и се отдалечих. Надявах се, че момичето и майка му ще оцелеят. Аз също.

33

Сведох очи към револвера в ръката си, после преместих поглед към зейналата паст на Джони Удс, разкриваща небце, венци и зъби. Той седеше на дървен кухненски стол с разкрачени крака и увиснали покрай тялото ръце. Главата му беше килната назад, устата му зееше към тавана. Невиждащите му очи бяха втренчени във вентилатора, който бавно се въртеше. В тялото му имаше три дупки — две в гърдите и една в гърлото. Беше се изпуснал, крачолите на панталоните му бяха подгизнали. Но на Джони не му пукаше. Когато дойде смъртта, всичко друго остава на заден план. Няма време за проява на суета.

Докоснах с пръсти късото дуло на револвера. Синкавата стомана беше топла. Направих усилие да усетя излитането на душата от тялото, но не се получи. Никакъв сигнал, че Джони Удс е потеглил към отвъдното и се превръща в спомен. Може би щеше да е друго, ако беше добър човек или мен ме беше грижа за него. А може би не. В момента кметският уреждач и бияч на жени представляваше торба, пълна с кръв и вътрешности. Която вече беше започнала да се разлага. Това ми напомни, че ако не се размърдам, тази торба щеше да се превърне в моя безплатен билет към затворническата килия.

Този факт привлече вниманието ми, както и звуците в далечината. Вой на полицейски сирени, който заглъхваше, после отново се появяваше. Все по-близо и по-близо. Вероятно някой от съседите беше чул изстрелите. Отново сведох поглед към тъпоносия „Смит енд Уесън“ в ръката си. Понякога се случва и това. Пъхнах го в джоба си и тръгнах към задната част на къщата. Червената мъгла в главата ми бавно се вдигаше. Воят на сирените вече се чуваше съвсем ясно. Колите бяха повече от една. Което означаваше, че ще блокират къщата както отпред, така и отзад. Тръгнах, без да бързам. Спокойно прескочих оградата и се озовах на тясната алея зад къщата на Удс. Запитах се къде ли са Джанет и детето. После видях помръдването на пердето. Проклети съседи. Вдигнах яка и продължих с преодоляването на препятствията. Още една ограда, после втора, трета. Прекосявах дворове и празни терени. Бягах от трупа.

Върнах се в цивилизацията на около километър от мястото на събитието — някъде около номер 5900 на „Норт Килпатрик“. Поех с лека стъпка по улицата. Колата ми беше на „Костнър“, на около осемстотин метра от трупа. Щеше да остане там за ден-два. Надявах се, че ченгетата няма да тръгнат да записват номерата на всички коли, паркирани в района. Не че беше изключено, но изискваше прекалено много допълнителна работа.