Читать «Петият етаж» онлайн - страница 37

— Какво беше неговото мнение по въпроса?

— Така и не получих възможност да го попитам. Глътна една порция белина месец след като влезе в затвора.

Смит се закашля и се изхрачи върху една салфетка. Разгледа внимателно храчката, после сгъна салфетката и я прибра в джоба си.

— Оказа се, че това беше върхът в кариерата ми. По онова време бях убеден, че тя едва започва, но се оказа, че това бил краят.

— Как се озовахте тук? — отново попитах аз. Но този път получих отговор.

— Летях нависоко още година-две. От кметството ме обичаха главно защото си мислеха, че съм тяхна собственост. Всъщност хората на Уилсън първи ме насочиха към Франки. Не този Уилсън, който управлява в момента, а баща му. Беше съветник в Десети общински съвет.

— Чувал съм за него.

— Разбира се, че си чувал. Червендалест, побелял, с пръстен на кутрето. Не успя да стане кмет, но управляваше градския съвет на Чикаго през седемдесетте. Както и да е. Та той искаше да осигури председателския стол в Първи общински съвет за свой човек, но Реймънд му попречи.

— И затова той го хвърли на пресата?

— По-специално на мен. Проверих внимателно сигнала. Но всичко беше истина и затова приех.

Кимнах и се замислих за Фред Джейкъбс — за зелените му панталони и бели чорапи, за двата му пулицъра. В Чикаго нещата трудно се променят.

— Бяхте ли близък с бащата?

— Никой не беше близък с негово превъзходителство. Но за известно време имах един телефон, на който можех да го търся. После се озовах в черния списък.

— Как?

— Няма да повярваш.

— И все пак?

— Стана заради пожара. Онзи, големия пожар от 1871-ва.

Наострих уши.

— Чувал съм за него.

— Разбира се, че си чувал. Ела, ще ти покажа нещо.

Репортерът стана и ме поведе по покрит с линолеум коридор. Влязохме в някаква задна стаичка, запълнена с кашони. До вратата имаше дървена кантонерка — от онези, които бях виждал като дете в обществената библиотека. Смити издърпа второто чекмедже и извади някаква папка.

— Ей тази статия — промърмори той. — Да четеш и да плачеш. Тя е моят билет за страната на неудачниците.

Изрезката беше поставена в пластмасова папка. Същата, която бях измъкнал от хранилището в историческото дружество и която беше станала причина да се разходя до Джолиет. Опипах копието на дружеството в джоба си и прочетох заглавието на глас:

ЗАБРАВЕТЕ КРАВАТА НА О’ЛИЪРИ.

МАЙ БИКЪТ НА УИЛСЪН Е РИТНАЛ ГАЗЕНИЯ ФЕНЕР

Подзаглавието отдолу гласеше:

Две стари фамилии замесени в конспирацията около големия пожар в Чикаго.

— Изглежда съвсем невинно — промърмори Смити и запали цигара. — Просто една стара история, на която попаднах. Налудничава хипотеза, измислена не от друг, а от Майки Фин!

— Кой Майки Фин? Онзи от популярния лаф „Да ударим по едно при Майки Фин“?

— Именно. Той е бил от Чикаго, не знаеш ли?

Поклатих глава. Смити изпусна облак синкав дим и махна парченце тютюн от езика си.

— Метър и петдесет, собственик на кръчмата „Самотна звезда и палмова градина“. Хубаво име, а? Чак в дъното на улицата, известна като „Алея на уискито“.