Читать «Петият етаж» онлайн - страница 34

— Какво каза?!

С крайчеца на окото си виждах мама с молитвена броеница в ръце, която хем се обръщаше към бога, хем молеше татко да ме остави на мира и да си ляга. Никакъв шанс. Давах поредния отговор и чаках. Прекрасно знаех какво ще последва, но не преставах да се учудвам. От бързината и жестокостта на камшичния удар. Смразяващо шумен. Отначало в ушите ми, а после като експлозия върху цялото ми лице. Бели светкавици под спуснатите клепачи. Всичко това бе предизвикано от удар с разтворена длан. Първият удар. Който винаги болеше повече от останалите може би поради огромния шок. Когато бях на седем, просто плачех. Когато пораснах малко, започнах да проявявам стоицизъм. Но това беше без значение. Следващият удар идваше, независимо от моята реакция. Вероятно по тази причина и той гледаше да не мисли за първия. Най-често го нанасяше с полусвит пестник, някъде по главата. После се включваха здраво стиснатите юмруци. Един удар, втори. Канонадата продължаваше, докато падна. След това всичко беше наред. Старецът беше удовлетворен. Изръмжаваше нещо на майка ми и отиваше да си легне. Мама ме питаше искам ли чаша чай. Казвах „не“, излизах от всекидневната и се връщах в леглото. Чувах тежкото му дишане оттатък. Между нас имаше само една тънка преграда и живот, изпълнен за съжаление.

На другия ден никой не споменаваше за нощните ми премеждия. На по-другия, също. Нито аз, нито дори Филип. Просто седяхме и чакахме. Да пораснем достатъчно, за да можем да се махнем. Или да го убием. Днес съзнанието ми беше концентрирано именно върху втората възможност. В онези години убийството ми се струваше съвсем реално. Също и днес. Дори още по-реално. Затова приех сериозно думите на Тейлър. Трябваше да направя всичко възможно да съхраня детството на едно дете.

17

На другата сутрин се събудих, погледнах часовника и се усмихнах. После придърпах телефона.

— Какво?

Фред Джейкъбс звучеше така, сякаш беше заспал преди пет минути.

— Събуди се, Фред.

— Кели?

Дочух силно изтракване, последвано от сподавени ругатни. Фред беше изпуснал телефона. После в слушалката отново прозвуча гласът на любимия ми репортер.

— Какво ти става, по дяволите? Сериозно те питам!

— Защо?

— Днес е събота, шест и половина сутринта! По това време нормалните хора спят!

— Ставай от леглото, Фред. Излез да потичаш.

Ново тракане, после линията се успокои.

— Какво искаш, Кели?

— Винс Родригес и Дан Мастърс.

Джейкъбс не отговори. Аз оставих мълчанието да натежи и едва тогава добавих:

— Вчера ги срещнах на „Белмонт“ и „Уестърн“. Попитаха ме какво знам за Джони Удс.

— Мислиш, че съм бил аз, така ли?

— Знам, че си бил ти, Фред. Никой друг не се занимава с Удс.

По принцип Фред Джейкъбс беше страхотен лъжец, но в шест и половина сутринта явно не беше във форма.

— Добре, Кели — въздъхна той. — Може и да съм се изпуснал.

— Бас държа, че е така.

— Съжалявам.

Чух драсването на клечка кибрит, последвано от дълбоко вдишване. Фред Джейкъбс беше запалил първата си отрова за деня.