Читать «Петият етаж» онлайн - страница 33

— За какво мислиш, че съм тук?

— Добре — кимнах аз. — Другата седмица ще се отбия и ще помислим за някакъв план.

— Аз вече имам план — каза тя.

— Какъв?

— Ти ще го убиеш — обяви с равен глас Тейлър. Все едно Джони Удс вече е труп, а тя само съобщаваше новината.

— Никой никого няма да убива, Тейлър. Ясно ли е?

Момичето отново вдигна глава и аз изведнъж изстинах.

— Ти няма да си в къщата. Не знаеш нищо.

Придърпах стола си напред, нарушавайки личното й пространство.

— Нима си въобразяваш, че е толкова лесно да убиеш някого?

Раменете й се свиха.

— Не е, повярвай ми. Майка ти знае ли за това?

Тя поклати глава.

— Добре. Другата седмица ще поговоря с нея. Дотогава няма да предприемаме нищо.

Помислих, че отново ще се разплаче. Или ще навлезе в подробностите на плана за вкарването на един куршум в главата на Джони Удс. Не се случи нито едното, нито другото. Тейлър стана и излезе на улицата. Платих сладоледите и я последвах. Чакаше ме на ъгъла. Нямаше какво повече да си кажем и аз я качих в едно такси. Продиктувах адреса на шофьора и му платих таксата плюс двайсетачка отгоре. После тръгнах пеша по Бродуей. Мислех за младата си приятелка и за убийството, което беше замислила.

Много хора не биха приели сериозно заплахите на едно четиринайсетгодишно момиче. Но аз не бях от тях. Детето може да натисне спусъка толкова лесно и спокойно, колкото всеки друг. Понякога дори по-лесно. Знаех го, защото ми се беше случвало. Почти.

Нощем винаги беше най-зле. Особено когато допусках грешката да заспя, преди да се е върнал. После той се прибираше и тръгваше да ме търси. Нещата бяха малко по-добре, когато по-големият ми брат Филип беше там. Дори когато го сритваха да си трае.

И в двата случая старецът получаваше това, което иска. Караше ме да застана във всекидневната и ме оглеждаше. Достатъчно близо, за да усетя алкохолния му дъх. Днес вече знам, че така мирише алкохолът. Но тогава си мислех, че така мирише боят. В комбинация с дъх на цигари, пот и страх. Моят старец се страхуваше от почти всичко голямо в живота. Това беше първопричината да бъда там, във всекидневната. В три сутринта. Никакъв страх от страна на татко. Там той държеше нещата под контрол.

Избираше темата. Без значение каква. Може би я определяше по начина, по който го гледах, когато ме измъкваше от леглото. Нямаше значение дали се опитвах да бъда твърд. Започваше да крачи напред-назад и да ми задава въпроси.

За голям пич ли се мислиш? Ей сега ще ти покажа какво значи да си пич.

Не си въобразявай, че ще ти се размине с глупостите, които пробутваш на останалите.

Аз не бях чак толкова умен, а той най-добре знаеше това. Едва се справях със спорта, учението и всичко останало. Проклет измамник!

След това определение той се приближаваше до мен и чакаше да се свия в очакване на удара. Кого си въобразяваш, че лъжеш?

Въпросът нямаше значение. Отговорът — също. Правилен отговор нямаше. Никой и нищо не заслужаваше отговор. Аз знаех това. Но той продължаваше да задава въпроси на все по-висок глас. В крайна сметка се опитвах да дам някакъв отговор. Когато пораснах, започнах да разбирам, че това е грешка. Която той очакваше. Спираше да крачи напред-назад и заплашително се навеждаше над мен.