Читать «Петият етаж» онлайн - страница 26

— Всъщност не — промърморих. — Нямам номер на парцела.

— Трябва да се сдобиете с такъв, за да можем да ви помогнем — небрежно рече бъдещият ми приятел. — Качете се обратно по стълбите, в стая 206. Продиктувайте им адреса и те ще ви дадат номер на парцела.

— Мисля, че не разполагате с данни за недвижимата собственост, която ме интересува — отвърнах аз. — Тя едва ли има номер на парцела.

— Всички имоти в окръг Кук имат такъв номер — отвърна кльощавият.

— Вярвам, че е така — рекох. — Как ти е името?

— Хюбърт — предизвикателно отвърна той сякаш за да предотврати по-нататъшни коментари.

— Здрасти, Хюбърт.

Побутнах го лекичко, към завоя на пътеката. С цел да избегнем погледа на шефката му — особа със синя коса, златист грим и очила със златни рамки, увиснали на шнур от врата й. Беше облечена в безформена рокля, дъвчеше дъвка и се преструваше, че описва журналите на две пътеки от нас. Явно подозираше, че ние с Хюбърт замисляме нещо нередно, и беше твърдо решена да ни изобличи.

— Слушай — понижих глас аз. Точно толкова, колкото да пробудя интереса му, без да го изплаша. — Интересува ме едно много старо вписване.

— Нашият архив покрива целия двайсети век — не се впечатли той.

— Става въпрос за осемнайсети.

— Преди пожара? — попита младежът, а аз успях да доловя пламъчето в очите му. Особено секси пламъче. Образно казано, разбира се.

— Точно така.

— Как казахте, че ви е името?

— Не съм казал нищо.

За Хюбърт това беше още по-добре. Той ме побутна към сива врата в дъното. Преди да хлътна през нея, аз успях да зърна как синьокосата дама гледа след нас и посяга към телефона.

14

Зад вратата имаше метално стълбище, боядисано в черно, което се изкачваше два етажа нагоре и свършваше пред още една желязна врата, боядисана в сиво. Хюбърт извади ключ и я отвори. Въздухът беше като във вътрешността на ковчег, ако в ковчезите изобщо има въздух.

— Това е нашата историческа секция до 1890 година. Не ви съветвам да влизате тук прекалено често.

Хюбърт напипа ключ и го щракна. На тавана светна слаба 40-ватова крушка. Направих опит да се стегна, докато младежът се стопяваше в мрака.

— По-бързо — подкани ме той. — Иначе онази кучка долу ще започне да се пита какво търсим тук.

Помещението приличаше на предишното, но още по-старо. Редици пожълтели и скърцащи полици с кашони и папки, почти опиращи в тавана. В стената над тях имаше малко прозорче с предпазна мрежа, което би трябвало да е на нивото на тротоара. От улицата се прокрадваше сива светлина, миришеше на нещо гадно — като в най-лошия период на веригата заведения „Панда Експрес“.

— Съжалявам, но точно отпред е контейнерът за смет на китайско ресторантче — промърмори Хюбърт.