Читать «Петият етаж» онлайн - страница 27

Плъзнах пръст по корицата на една папка. На нея с неразбираем почерк беше надраскано нещо.

— Няма проблем — отвърнах. — Поне влиза светлина. Какво пише тук?

Хюбърт се наведе да разчете надписа.

— Шортол и Хорд, плюс дата и каталожен номер.

— Кои са Шортол и Хорд?

— Джон Шортол е човекът, който практически е спасил архивите на града.

— Наистина ли?

— Да. Пожарът е унищожил целия архив на недвижимите имоти в окръг Кук.

— Всичко?

— Просто ей така — щракна с пръсти Хюбърт. — Но Шортол е бил собственик на кантора по вписвания, в чийто архив е държал копия от почти всички сделки с недвижими имоти в окръга.

— Голяма съобразителност от негова страна.

— Да. При наближаването на пожара той задигнал някаква каруца с пушка в ръка, натоварил архивите и напуснал града.

— А ако не го беше направил?

— Никой в този град не би имал законна собственост върху каквото и да било — сви рамене Хюбърт. — Пълен хаос.

— А това е неговият архив, така ли?

— Да.

Издърпах един журнал и го разтворих. Слепените от времето листа тихо пропукаха.

— Внимавайте! — надникна зад рамото ми Хюбърт.

— Спокойно, знам.

— Да, но мастилото се рони. А това са единствените екземпляри.

Хюбърт взе книгата от ръцете ми и се зае да разлепва дългите страници. Пред очите ми се мярна някаква дата — 1858 г.

— Съжалявам, Хюбърт. Тази не ми върши работа.

— Което не е причина да пипате невнимателно.

— Да, Хюбърт.

Засрамено наведох глава и изчаках няколко секунди, после свалих няколко журнала от 1870-а.

— Тези ми трябват.

— Този период от време?

— Като за начало.

— Местоположение?

— Градът.

— Без майтап? През 1870-а едва ли е имало предградия. По-скоро голи терени.

— На юг от централната част — уточних аз. — Близо до „Рузвелт“ и „Канал“.

Хюбърт захапа обецата, която висеше от долната му устна, и прекара пръст по ръбестия гръб на чикагската история.

— Това са много терени — промърмори той. — Нещо по-точно?

В погледа му се мярна нещо като закачка. Оставих го да си играе.

— Ирландският квартал, Хюбърт. Оборът на О’Лиъри и около него.

— Дековън Стрийт — рече той.

— Номер 137, Хюбърт.

— Да, да. Но тук той е регистриран с номер на имота. През 1870-а тези номера са били малки, но все пак ги е имало. — Хюбърт се разшета около полиците и измъкна четири дълги журнала. — Тези покриват както обора на О’Лиъри, така и имотите на десет пресечки около него.

Протегнах ръка, но младежът ме спря.

— Ще ги разглеждаме страница по страница. Бавно и внимателно.

За четири секунди прегледахме четирийсет прехвърляния на имоти в квартала на О’Лиъри. Двайсет и два от тях бяха продадени на един и същ човек. Или по-скоро на едни и същи инициали: Дж. Дж. У.

— По онова време са използвали инициали, така ли?

— Не знам — сви рамене Хюбърт. — Изглежда ми странно.

Поднесе журнала близо до очите си и напрегна взор.

— Струва ми се, че става въпрос за фирма — промърмори той и посочи някакви мастилени заврънкулки в дъното на страницата. — Това май е Ко, като „компания“. Погледнах. Младежът беше прав.

— Предполагам, че Джон Шортол едва ли е съхранявал и фирмени досиета — промърморих.