Читать «Петият етаж» онлайн - страница 24

— Това е Джосая Рандолф, мой родственик. Първи куратор на дружеството, написал книга за тази длъжност.

— Наследили сте много голяма отговорност.

— Разбира се. Джосая е бил куратор по време на пожара.

Рандолф се извъртя със стола и посочи стъклената витрина зад себе си. В нея имаше малка книга с кожени корици.

— Подарих дневника му на историческото дружество. В него Джосая описва как сградата ни изгоряла до основи. Той я напуснал последен, след отчаяни опити да спаси екземпляр на Прокламацията за освобождаване на робите. Въпросният екземпляр бил окончателният вариант на Линкълн, написан лично от великия държавник, абсолютен уникат. Уви, Джосая не успял.

Почетохме Джосая и неговия дневник с минута мълчание. После аз върнах Рандолф към действителността.

— Нека допуснем, че вие сте разкрили загадката, доказвайки без сянка от съмнение кой е подпалил чикагския пожар.

— В такъв случай портретът ми несъмнено би намерил място на тази стена, мистър Кели — отвърна Рандолф и отново вдигна изрезката. — Но тази статия е шега. Джон Джулиъс Уилсън е прапрадядо на нашия кмет, родоначалник на велика фамилия. А Чарлс Хюм е бил издател на „Чикаго Таймс“ и е помогнал за възстановяването на града. Двама гиганти в историята на Чикаго. Идеята, че те са организирали заговор за пожара, е просто…

— Според автора на тази статия всичко било част от заговор за преразпределение на земята. Хиляди квадратни метри в центъра на града.

— Мога да чета, мистър Кели. Но това е чиста фантазия. — Рандолф остави изрезката на бюрото. — Нима допускате, че ако имаше нещо вярно, дори частица истина, някой нямаше да я разкрие? Например човек като мен…

— А срещали ли сте се някога с автора на този материал? — попитах аз и сведох очи към бележките си. — Роулингс Смит.

— Не, никога — отсече Рандолф и се изправи.

— Може би си струва да проведете един телефонен разговор с него — подхвърлих аз и също станах.

Кураторът отвори вратата на кабинета си и направи крачка встрани.

— Вероятно си давате сметка, че аз съм изключително зает човек, мистър Кели — хладно процеди той. — Моля ви…

Излязох от кабинета, следван по петите от Лорънс Рандолф.

— Убеден сте, че това са пълни глупости, нали?

Поех с бърза крачка по коридора, говорейки през рамо. Кураторът подтичваше подире ми. Не искаше да слуша това, което казвах, но още повече се страхуваше да не пропусне нещо.

— Губене на време е по-точното определение — задъхано рече той.

Спрях и се обърнах, готов да хвърля последната въдица.

— Ами ако е истина?

— Статията?

— Да. Какво ще стане, ако твърденията в нея са верни? А вие лично откриете, че подпалвачът е великият прапрадядо на настоящия кмет? Това несъмнено ще ви направи известен, нали?

Кураторът поклати глава и продължи да крачи към изхода. Но аз успях да зърна блясъка в очите му. Беше захапал въдицата. Амбиция, слава, богатство. Универсалните съблазни, чиито алчни пламъчета осветяват и най-тъмните тунели на историята.