Читать «Петият етаж» онлайн - страница 14

— Защо съм тук? — попита тя.

Ченгето престана да пише и свали от носа си очилата за четене.

— Защото сте влезли с колата си във витрината на „Криспи Крийм“ — отвърна той и хвърли поглед на рапорта пред себе си. — На ъгъла на „Полина“ и „Монтроуз“.

— Знам — кимна жената.

— Затова сте тук.

— Беше злополука. Нима злополуките са противозаконни?

— Вие сте пияна, госпожо.

— Не съм.

— Мога да ви подуша.

— Не, не можете.

— В колата ви намерихме седем празни бутилки от алкохол.

— Те са на майка ми.

— Не сте издържала теста за трезвеност.

— Какъв тест?

— Патрулният полицай ви е помолил да изредите буквите на азбуката.

— Той ме обърка. Смутих се.

— Госпожо.

— Защото съм жена, нали? — повиши тон тя.

— Госпожо. Трябва да ви подложим на тест с дрегер.

Мълчание.

— Госпожо?

— Имам проблем с алкохола. Това е болест.

— Да, госпожо.

— Искам си адвоката.

— Да, госпожо.

Докато очаквахме със затаен дъх появата на адвоката, Мастърс влезе и започна да си пробива път към бюрото.

— Извинявай, че се забавих.

— Няма нищо — усмихнах се аз. — Бях забравил колко е забавно тук.

— Аха.

— Това ли е твоето бюро?

— Вече си имам отделен кабинет.

Не бях го виждал от половин година, но си беше все същият. Лицето му имаше землист цвят, зачервените му очи сълзяха. Премести някакви документи с видимо трепереща ръка, в ноздрите ме лъхна мирис на джин. Е, той можеше да идва и от мис „Криспи Крийм“, но май не беше така.

— Някой да е забелязал появата ти? — полугласно подхвърли Мастърс и очите му крадешком обиколиха „клетката“. Аз също се огледах и свих рамене.

— Не знам.

— Някой да ти е казал „здрасти“?

— Май не.

— Добре, да вървим.

Последвах го по тесния коридор. Спряхме пред врата, на която пишеше „Стая №1“.

— Влизай.

Озовах се в малка заседателна зала с продълговата дървена маса, около която имаше няколко стола със синя тапицерия. В единия ъгъл имаше телевизор и видео, а в другия — учебна дъска. Телевизорът не работеше, а дъската беше прясно избърсана. Мастърс хвърли кафявата си папка на масата и се отпусна в близкия стол.

— Сядай, Кели.

Седнах.

— Говорил ли си с медиите за тялото на Хъдсън Стрийт?

— Ако съм говорил, нямаше да съм тук.

Мастърс кимна към папката пред себе си.

— Това е работното досие. Разкажи ми какво знаеш и ще ти позволя да му хвърлиш едно око. Разбира се, ако обещаеш да си държиш устата затворена. Пробуташ ли ми обичайните конски фъшкии, разговорът приключва. Оттук отивам право при прокурора и повдигам обвинения срещу теб. Незаконна поява на местопрестъпление, възпрепятстване на правосъдието и всичко останало.

— Няма как да издържат — посочих аз.

— Може би — сви рамене Мастърс. — Но в такъв случай никога няма да надзърнеш в тази папка. А аз знам, че ти се иска.