Читать «Петият етаж» онлайн - страница 13

8

На следващия ден станах рано и тръгнах към офиса. Бродуей Авеню отново беше в ремонт. Сменяха му настилката. За пети път през последните три години. Ватиканът е имал Микеланджело — един-единствен човек, изрисувал параклиса, легнал по гръб. Чикаго пък си има работници по поддръжката — по четирима за всяка лопата, които запълват дупки срещу двайсет и пет долара на час. Общото между тях беше, че и в двата случая ставаше въпрос за работа, която продължава цял живот.

Спуснах щорите в опит да се изолирам от шума. Но пневматичният чук беше на друго мнение. Въздъхнах, качих краката си на бюрото и разтворих „Трибюн“. Следобедната разпивка на Дейвид Майърс в „Ястребовото око“ беше минала на втора страница. Трупът на Хъдсън Стрийт беше погребан в буквалния смисъл на думата. Три реда на страница трийсет и четвърта. Никакъв намек за умисъл, нито дума за устата, пълна с пясък. Просто един човек, открит мъртъв в дома му. Алън Брайънт, седемдесет и пет годишен, живеел сам. Любител историк с подчертан интерес към големия пожар в Чикаго. По всяка вероятност мистър Брайънт е бил праправнук на първия собственик на къщата — доблестния полицейски служител Ричард Белинджър. И е имал амбицията да я запази като спасен от огъня паметник. Нямах представа докъде ще стигне всичко тона. Най-вероятно доникъде. Нямах идея и защо полицията прикрива убийството. Но знаех откъде мога да получа известна информация по въпроса. Или поне някое и друго яростно избухване. Вдигнах слушалката и започнах да набирам.

— Какво искаш?

Във вестника пишеше, че разследването на случая „Брайънт“ е поверено на детектив Даниъл Мастърс. Не бих го нарекъл точно приятел. По-скоро нещо като онази поема на Катул, която подарих на клиентката си. „Мразя и обичам“. В случая с Мастърс ставаше въпрос предимно за омраза.

— Днес ще си бъдеш ли в службата?

— Зависи. Да не се каниш да идваш?

— Нещо такова.

— Тогава ме няма!

— Не е зле да ме изчакаш.

— Защо?

— Убийството на Хъдсън Стрийт. Във вестника пише, че ти водиш разследването.

— Аз приех обаждането. Още не се знае дали ще го разследваме като убийство.

— Наистина ли?

— Аха.

— Толкова много ли са седемдесет и пет годишните старци, които откривате мъртви в домовете им с пясък в устата?

Мълчание.

— Май не е така, а?

— Проклет да си, Кели! Ти го докладва, нали?

— След половин час съм при теб.

— Доведи си и адвокат!

— Няма да ми трябва.

Оставих слушалката и излязох. Отивах да си побъбря със старите ми приятели в полицейското управление на Чикаго.

9

Работното място на Мастърс беше в 19-о управление. Сградата се намираше в Норт Сайд, на ъгъла на „Белмонт“ и „Уестърн“. Появих се там малко след два следобед и почти веднага ме насочиха към голямо помещение, задръстено от бюрата на детективите. Вътре цареше обичайният безпорядък. Ченгетата го наричаха „клетката“.

На метър-два вляво от мен седеше жена на около трийсет, закопчана с белезници за стола. В черната й коса се преплитаха изрусени кичури, а лицето й беше покрито с грим, който сякаш си беше слагала на тъмно. Главата й беше отпусната на гърдите, очите й бяха затворени. Докато се настанявах на близкия стол, тя изпусна тихо, но съвсем отчетливо оригване, облиза устни и продължи да дреме. Детективът насреща й отдавна беше прехвърлил петдесет. Пръстите му спокойно чукаха по клавишите на старомодна пишеща машина. Имаше вид на човек, който умее да не обръща внимание на обстановката около себе си. Но това впечатление изчезна в мига, в който жената се събуди.