Читать «Петият етаж» онлайн - страница 16

— Огънят е тръгнал от номер 137 на Ист Дековън Стрийт, където днес се намира академията на „Чикаго Файър“. През 1871 година там се е намирал домът на някоя си Катрин О’Лиъри. Твърди се, че пожарът е тръгнал от нейния обор. Години наред се приемаше, че кравата й ритнала фенера, който подпалил сеното, и станала белята. Но днес нещата се разглеждат по различен начин.

— Искаш да кажеш, че кравата не е ритнала фенера?

Този път Родригес погледна Мастърс, който изпука кокалчетата на пръстите си и изръмжа:

— Нали ти казах, че не знае. А дори и да знаеше, то пак си е нищо.

Детективът беше прав. Не знаех почти нищо за пожара през 1871 година. Което не ми попречи да демонстрирам обратното.

— Къщата на „Хъдсън“ е оцеляла от пожара — рекох. — А вие виждате някаква връзка.

На лицето на Родригес се появи тънка усмивка, ръката му се стрелна напред с дланта нагоре. Мастърс бръкна в джоба си и му подаде две двайсетачки.

— Казах му, че и ти непременно ще я видиш, — доволно обяви Родригес, докато прибираше парите.

— Което не означава нищо — отбелязах аз.

— Ама си я видял, точно както и ние — държеше на своето Родригес. — Само десетина къщи са оцелели след големия пожар от 1871 година. А след повече от сто години намираме труп в една от тях. На човек, който между другото се оказва експерт по пожарите.

— Случайно съвпадение? — попитах аз.

Родригес поклати глава и издърпа лист хартия от папката.

— Има и още нещо — промърмори той. — От къщата липсва една-единствена вещ: оригиналното издание на „История на големия пожар в Чикаго“, написана през 1886 година от Тимъти Шийхан. — Ръката му завъртя листа, за да мога да прочета написаното.

— Нямаме представа дали книгата има някаква връзка със случая — промърмори Мастърс.

— А вие двамата потулвате всичко това по нареждане отгоре, а? — изгледах ги последователно аз.

Родригес само кимна.

— Ти много добре знаеш какво ще стане, ако тези материали попаднат в ръцете на пресата — промърмори Мастърс.

— Някакъв интерес от страна на петия етаж?

— Защо питаш? — вдигна глава Родригес.

— Може би точно оттам ви подпалват задниците — усмихнах се аз. — Извинявам се, ако съм ви засегнал.

Мастърс се приведе напред, увисналите му като на булдог бузи се наляха с кръв. Грозна гледка. Но нямаше как да бъде друга.

— Край на глупостите, Кели! — изръмжа той. — Разкажи нещо за клиента си. Най-вече за интереса му към Джони Удс.

Не очаквах, че това име ще излети от устата на Мастърс. Явно ми е проличало, защото в очите му се появи триумф.

— Значи знаеш за Джони — промърморих.

— Ние знаем — натърти Родригес. — Но не разбираме нищо.

Оказах се на течение, а приятелите ми ченгета прекрасно го знаеха. По всичко личеше, че ключът към цялата работа е именно Джони Удс. Фактът, че е приближен на кмета, представяше нещата в съвсем различна светлина. Мастърс и Родригес искаха отговори. Аз разполагах с купища, но проблемът беше, че нито един от тях не можеше да се нарече добър.

— Какво ви е известно за мен и Удс?

— Разпитвал си за него — отвърна Родригес.

Пред очите ми се мярна физиономията на Фред Джейкъбс, после изчезна. Би трябвало да се досетя.