Читать «Петият етаж» онлайн - страница 117

Отнесох снимките в кухнята и останах да гледам как изгарят в умивалника. Джанет се беше оказала права в твърдението си, че Джони Удс рано или късно ще посегне на дъщеря й. Само не беше изчислила колко скоро ще се случи това. За разлика от Тейлър.

50

На брега беше ветровито и студено. По водата с цвят на олово пробягваха пенливи зайчета. Дръпнах ципа на якето си и поех на юг, към Норт Бийч Авеню.

След два месеца лятото щеше да бъде тук. По пясъка щяха да тичат любителите на здравословния живот и да клечат йогите. От едната страна ще стърчат строгите градски небостъргачи, а от другата ще има само синя вода. Тихо грачене на чайки, приглушени разговори на местните обитатели, разхождащи кучетата си по тревясалите пътеки и отпиващи кафе от картонени чаши, опитвайки се да изпреварят жегата.

Някъде към десет часа идват спасителите и брегът се оживява. Над водата звучи музика, жанровете се смесват в еклектична плетеница. Бягащите пътечки на фитнеса под открито небе издават ритмичен шум, във въздуха се разнася ленив аромат на плажно масло, в крайбрежната кръчма се отварят бири и се поднасят сандвичи. Хората лежат на разпънати одеяла с книги в ръце, разговарят и се пържат на слънцето. И флиртуват, разбира се.

В ранния следобед покрай Норт Бийч Авеню изникват тънки бели колове, между които са опънати мрежи. Младите професионалисти напускат своите небостъргачи и отиват да играят плажен волейбол. Тичане, скачане, яко потене. Още голи тела, още плажно масло и бира. И още флирт, разбира се.

Норт Бийч Авеню възвръща спокойствието си малко след като слънцето се скрие. Още известно време се мяркат закъснели волейболисти, после се връщат бегачите и кучетата със своите собственици. Нощта се прокрадва над езерото и го лишава от цвят, превръщайки го в огромно празно пространство на края на града. Нищо видимо, нищо осезаемо. С изключение на водата, която тихо се плиска край вълнолома.

Това бяха мислите, които ме занимаваха, докато крачех край водата. Един гълъб се мотаеше край мен, равнодушен към мислите ми. Окото му беше заковано в поничката, която си бях взел заедно с кафето. Отхапах една хапка и я хвърлих на чернооката птица, която пъргаво я раздроби с клюна си и отнесе толкова, колкото можеше да носи. Отместих капачката на чашата и вдъхнах горещия аромат, надявайки се кафето да ме стопли. Но стана обратното — то бързо изстина.

До моста на Норт Бийч Авеню чакаше самотна фигура. Винс Родригес беше облечен в синьо кашмирено палто. На ръцете му имаше черни кожени ръкавици, очите му бяха скрити зад тъмни очила. В ръцете си държеше „Сън-Таймс“.

— Днес чел ли си вестници? — попита той, без да вдига глава.

Не бях. Родригес прелисти на първа страница и ми я показа. Кметът и Мичъл Кинкейд пред статуята на Ейбрахам Линкълн. Доближили глави, те очевидно обсъждаха важни неща. Хубава снимка. С такава снимка биха се гордели дори Джон Кенеди и брат му Боби. Текстът с едри букви под нея гласеше: