Читать «Петият етаж» онлайн - страница 119

Родригес се ухили зад слънчевите си очила. Типичен беззвучен смях на ченге, от който те побиват тръпки.

— Чух, че щели да го затворят в една килия с приятелчетата му от „Арийското братство“. Така се действа на петия етаж: винаги се играе на сигурно.

Детективът тихо подсвирна и натисна един бутон на връзката си с ключове. Колата му издаде къс звуков сигнал, вратите се отключиха. Отворих тази отдясно. На седалката беше хвърлено палто, изпод което зърнах букет от орхидеи. Родригес премести цветята и палтото на задната седалка. После свали слънчевите очила и запали мотора. Аз седнах до него. Докато чакахме колата да загрее, той пусна радиото и намери една от новинарските станции. После в ръката му се появи пощенска картичка, на която се виждаха пясък и кактуси.

— Вчера я получих — промърмори той.

Дан Мастърс беше успял да състави цели три изречения. Първото се отнасяше до времето. Второто за къщата, която беше купил. А третото се изчерпваше с една-единствена дума: „Благодаря“. Родригес беше придвижил документите му в полицията, следейки отблизо обработката им. Дан щеше да получи максимални добавки за прослужено време плюс съответните премии. Това не беше достатъчно за щастлив живот, но все пак беше някакво начало.

— Сякаш се справя — рекох.

— Не споменава нито Джанет, нито момичето.

— Може би е добър знак.

— Да кажеш нещо за послеписа?

Прочетох го за втори път.

Поздрави на Кели. Кажи му, че спя спокойно.

— Мисля, че и това е добър знак — рекох.

Родригес прибра картичката в джоба си.

— Искаше ти се да ги приберем, нали?

Пред очите ми се появи кратък проблясък. Блестящи очи, руси коси, студените усмивки на майка и дъщеря.

— Не съм много сигурен — отвърнах.

Родригес намали радиото и придърпа яката на палтото си.

— Не знам дали е правилно, но и аз бих постъпил по същия начин — промърмори той.

— Благодаря, детектив.

Той кимна. Не бях казал на никого за снимките, които Тейлър остави у дома. Не виждах смисъл да го правя. Джони Удс е мъртъв, но животът продължава. За всички нас.

— Днес ще ходиш ли? — подхвърлих.

Родригес хвърли поглед към букета на задната седалка. Първи май, трийсет и петият рожден ден на Никол Андрюс.

— Да. Ще й оставя тези цветя.

Орхидеите, излъчваха леко ухание. Бяха прекрасни и неописуемо крехки. Родригес внимателно взе букета и го положи в скута си.

— Искаш ли да дойдеш и ти? — попита той, но въпросът прозвуча фалшиво.

Поклатих глава.

— Може би по-късно.

Детективът кимна и се втренчи в огледалцето за обратно виждане, в което не се отразяваше нищо. Вероятно ще си поплаче на гроба на Никол. Отново ще усети огромната празнота в душата си. И после ще си тръгне. А орхидеите ще останат. При това време те едва ли ще изкарат до вечерта.

— Да те закарам ли?

— Няма смисъл, Винс — рекох аз и отворих вратата. — По-добре да се поразходя.

Слязох и останах да гледам след него. После сгуших глава срещу студения вятър и поех по дългия и самотен път към дома.

51

Това беше малък ритуал между приятели. Поне изглеждаше малък. След което единият от приятелите беше убит и всичко се промени.