Читать «Петият етаж» онлайн - страница 116

— Чия беше идеята, Джанет?

Тя наклони глава и издуха нова струйка дим към бъркотията помежду ни.

— Идеята за какво, Майкъл?

— Да ми прехвърлите отговорността за убийството на Джони. Да оставите оръжието ми на местопрестъплението. Да го върнете обратно в офиса ми, след като присъстващият тук детектив безразсъдно го отмъква от помещението за веществени доказателства. Предполагам, че и полицията е била своевременно информирана.

По-скоро почувствах, отколкото видях как Мастърс трепва. Някак не ми се вярваше, че за пръв път чува за връщането на револвера зад книгите в офиса. Продължих да говоря на Джанет, търпеливо очертавайки контурите на цялата операция.

— Предполагам, че това е работа на момиченцето, което седи ей там — махнах към прозореца аз. — Тя дори ми изпрати книгата на Джони, смятайки, че все още съм в затвора. Ако някой от пазачите бе открил бележката й, щях да се накисна още повече. Това стига ли ти?

Джанет пусна цигарата си в празната бирена бутилка и се извърна към стената. Мастърс опря длани на коленете си и се втренчи в обувките си. Тейлър гледаше през прозореца и слушаше музика. За известно време останахме неподвижни: аз, двете ми клиентки и измореният до смърт детектив. Правехме усилия да гледаме навсякъде другаде, но не и един в друг. После Мастърс стана да си върви. Клиентките ми — също. На прага детективът ме дръпна встрани.

— Не се опитвай да ни търсиш, Кели — промърмори той.

— А защо трябва да си правя този труд?

— Защото винаги го правиш.

Погледнах към момичето, което се занимаваше с айпода си, без да обръща внимание на света на възрастните.

— Тя натисна спусъка, нали?

Мастърс се поколеба. Може би не знаеше. Може би не искаше да знае. За разлика от мен. Аз знаех не само това, но и още нещо: никога нямаше да приключа това дело, дори и да можех. Нямаше как да обвиня едно четиринайсетгодишно момиче, дори да е убиец.

Махнах с ръка и промърморих:

— Няма значение. Това вече не интересува никого.

После те си тръгнаха. И тримата. Пристъпих към прозореца и надникнах през плетеницата от клони под апартамента ми. На ъгъла Дан Мастърс спря и докосна рамото на Джанет. Размениха си няколко фрази, после Мастърс протегна ръка. Джанет се притисна в него. Той наведе глава и я опря в нейната. Прегърнати, двамата тръгнаха към една тойота корола, паркирана пред пожарен кран и декорирана с квитанция за глоба. Тейлър вървеше на няколко крачки след тях със слушалки на главата, тътрейки маратонките си. Палците й се въртяха в ритъма на музиката, предлагана от модерните американски технологии. Мастърс седна зад волана, а Джанет се настани до него. Момичето спря под уличния стълб и вдигна глава към прозорците ми. Стори ми се, че се усмихна. Сигурен бях, че ми махна. После влезе в колата. Вече бившият детектив от Чикаго запали двигателя и королата потегли. Поредното здраво семейство тръгваше да преследва американската мечта.

Отдръпнах се от прозореца и видях плика на масата. Името ми беше изписано с характерните за Тейлър старателно изрисувани букви. Вътре нямаше писмо, а само две снимки. Евтини и лошокачествени, бях виждал милиони такива. Но този път разпознах момичето на тях. Лицето и болката, изписана върху него.