Читать «Петият етаж» онлайн - страница 103

— Искам сделка.

— Не мога — поклатих глава аз.

— Можеш да помогнеш.

— Може би. Ако ми разкажеш останалото.

Рандолф стана, пристъпи към бюрото и си взе усика.

— Това нещо ти помага да мислиш, а? — подхвърлих.

— Само играчка — отвърна той и остави усика на масата. — Знам, че ти се вижда странно. Всъщност даваш ли се сметка, че семейството ми е притежавало Прокламацията повече от век?

— Не знаех това.

— Те също. Джосая е умрял внезапно, от инсулт.

— За съжаление това се случва и на по-добри хора от него.

— Джосая е бил невероятно умен. В официалния му дневник намираме една превъзходна версия за съдбата на Прокламацията. С никого не е споделил, че всъщност е успял да я спаси.

— За да я скрие в един екземпляр на Шийхан.

— През 1974 година книгата е била продадена от един тъпак, който ми се пада вуйчо.

Рандолф размаха ръце сякаш за да се оплаче от капризите на времето и съдбата. От идиотизма на околните. От изкушенията, които ни предлага историята, включително и онези от тях, които са били негово дело.

— Останалата част от дневника открих преди четири години. Там историята беше пълна. И когато разбрах какво е направил Джосая и с какво се е разделило семейството ми…

— Стана алчен.

— Прокламацията принадлежи на семейството ми. Тя ми е наследство.

— Наследство, което искаш да откриеш, за да го продадеш.

— То си е мое, мистър Кели!

— По какъв начин книгата на Шийхан е попаднала в ръцете на Удс?

Рандолф пристъпи към стената с книги и издърпа една, без да гледа заглавието.

— Подозирах, че номер четири е някъде в района на Чикаго, но нямаше как да съм сигурен.

— Затова ти е трябвала помощ. От човек, който е достатъчно енергичен да свърши работа, но когото да можеш да контролираш.

— Нещо такова — кимна Рандолф.

— Тогава реши да включиш кметския екип, така ли? И по-конкретно Джони Удс?

— Надявах се да налапат въдицата относно пожара — обърна се да ме погледне Рандолф.

— И да им прехвърлиш черната работа. Като в крайна сметка те отведат директно до екземпляр номер четири.

— Такава беше идеята.

— Ама не се получи, а?

— Удс ме излъга.

— Защо ли не съм изненадан?

— Имаш право. Каза, че е открил книгата. Собственост на Брайънт, който живее на Хъдсън Стрийт.

— Но на практика Удс вече я бил взел от Брайънт — добавих аз.

Рандолф кимна.

— Когато отидохме в къщата…

— Отидохме?

— Лестър настоя да ме придружи. Впоследствие се оказа, че това е грешка.

— Продължавай.

— Брайънт ни посрещна враждебно. Попита ни защо се интересуваме от книгата, а после добави, че предната вечер я дал на Удс.

Представих си възрастния професор, изправен срещу някаква бръсната глава във всекидневната на къщата си. Усетих гнева му, примесен със страх. Или страха му, примесен с гняв.

— Нека отгатна — рекох. — Вие не сте повярвали на Брайънт.

— Аз му повярвах, но Лестър не беше толкова сигурен.