Читать «Един от нас» онлайн - страница 31

Подпрях крак на отсрещната страна на ваната, наведох се и се опитах да я издърпам. Макар и слаба, да я поместиш беше все едно да поместиш целия хотел. За малко не се пльоснах по очи. Най-сетне успях да я подпра на стената и да я задържа там, докато докопам халата и го увия около раменете й. Опитах се да промуша ръцете й в ръкавите, но това се оказа прекалено сложно, а и не исках да размествам кърпите. Накрая просто я метнах на рамо и я отнесох в спалнята.

Докато я поставях на леглото, тя изстена тихо, но не направи никакво движение. Отново отворих куфара й, награбих някакви дрехи и ги натъпках в джоба на палтото си. След това отново я натоварих на рамо и я изнесох в коридора. Бързо се огледах, уверих се, че наоколо няма никой, което беше добре, защото положението и без това си беше достатъчно сложно. Дори не ми мина през ум, че трябва да потърся чантата й, и се сетих за нея едва, след като вратите на асансьора се затвориха зад мен. В този момент реших, че просто ще й се наложи да живее без нея.

Бях стигнал до средата на фоайето долу, когато зад себе си чух някакво възклицание. Обърнах се, макар и не много стабилно — тела в безсъзнание не се носят лесно — и видях, че мазникът ме гледа със зяпнала уста и ръката му вече посяга към телефона.

— Приятелска шега — казах аз.

Той погледна към кърпите, напоени с кръв.

— Моля?

— Много тежко спи и понякога я отнасям на някакво странно място, че като се събуди, да се чуди къде се намира.

— Не ви вярвам, господине.

— А сега вярваш ли? — попитах аз, като извадих пистолета и го насочих право в челото му.

— Много смешно! — каза той и ръката му запълзя обратно.

— Посмей се малко — предложих му аз, — или да се върна и да ти обясня пак?

Завих зад ъгъла, където бях паркирал колата, и положих Лаура Рейнолдс напречно на задната седалка. Сетне влязох и подкарах със съзнанието, че ако не я заведа на лекар незабавно, положението ми ще се влоши още повече.

За малко да се прекатури до мен на предната седалка, докато завивах на две гуми по булевард „Санта Моника“ и се опитвах да избегна удар с малка група пресичащи платното фризери. Можех да карам и право през тях, но си имам собствено разбиране по въпроса — не се разправям с представители на бялата техника. Наистина са тежки.

* * *

Когато бяхме вече в безопасност и хванахме посоката, звъннах на Дек. Трябваше му малко време да схване какво му казвам, но се съгласи да свърши онова, за което го молех. След това включих телефона към Мрежата и пак опитах да се свържа с Куот. Звънях, звънях, но никой не отговори. Ядосах се, изключих и пак набрах. Вярно, беше късно, но Куот по принцип бе винаги буден, а когато не спеше, винаги си беше в Мрежата. Отново никакъв отговор.