Читать «Един от нас» онлайн - страница 25

— Добре — казах аз.

3.

В два и половина сутринта я видях да върви по улицата към един малък хотел на няколко пресечки встрани от Булеварда. Хотелчето се казваше „Нирвана Ин“, но тъй като това странно място бе с олющена боя отвън и без рум сървиз след десет часа, си мисля, че името му беше ни в клин, ни в ръкав. Аз седях в един малък ресторант на отсрещния тротоар, пиех лошо кафе и чаках сгодния случай. Веднага я познах. Това беше Лаура Рейнолдс. Нямаше съмнение.

За първи път виждах човек, чийто спомен носех, и се почувствах объркан и смутен. Все едно да си спомниш, че си мъртъв или да видиш двойника си, който по нищо не прилича на теб. Тя беше на малко под тридесет — слаба и жилеста, каквато трябваше да изглежда след години на скиталчество и самообучение да забравя. Лицето й бе скулесто, хубаво, напрегнато. Вървеше като човек, прекарал по-голямата част от нощта в бар. Неоновата светлина от време на време я осветяваше косо в падащия дъжд и тя приличаше на някакъв малък компютърен дух, попаднал в погрешна видеоигра без никакви инструкции.

За момент изпитах съчувствие. Аз самият се чувствах почти по същия начин.

— Това е тя, нали? — попита будилникът, който седеше на тезгяха до изстиващата ми чаша. Бях му разрешил да пътува в колата с мен до Лос Анджелис. Така беше честно.

Кимнах.

— Дължа ти едно питие.

Будилникът беше отказал да ме осведоми как е узнал къде е жената и заяви, че това е тайна. Рано или късно щях да я изкопча, но сега тази подробност нямаше никакво значение. Бях я намерил!

Поседях още малко, в случай, че подлизуркото, с когото бях говорил в хотела, е забравил петдесетачката, която му бях дал, за да не казва на жената, че някой я е търсил. След пет минути, в които не се случи нищо, слязох от стола, залитайки леко. Облегнах се за момент на тезгяха и премигнах няколко пъти бързо-бързо с надежда главата ми да се проясни.

Будилникът ме погледна двусмислено, като все още почистваше калта от себе си с една салфетка и чаша вода, която бях поръчал за него.

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Само гледай! — казах аз, но в действителност не знаех.

Първоначалният ми план беше просто да поговоря с нея. Да й кажа, че това, което е направила, е лошо и да я накарам да си вземе спомена обратно. Аз съм непоправим оптимист. Ако това не свършеше работа, щях да го върна в паметта й насила. И в двата случая трябваше да дойде с мен. Налагаше се да я закарам в стаята с моя приемник и отнякъде да намерим предавател — за това се бях обадил на Куот. Ако трябваше да я карам насила, щях да извадя пистолета, ала не бих го направил тук, в този ресторант. Момчетата, които го държаха, изглеждаха доста по-яки от мен. Само да посегна към пистолета, те според мен щяха да извадят базуки. Ако бяха наети на договор, сигурно бих се оправил, но ако работеха за себе си, можеха просто да ме треснат показно и да видят дали след това някой няма да поиска да им плати за стореното. Тъжното в моя живот е, че някои хора наистина биха го направили. Пуснах будилника в джоба си, оставих няколко долара край чашата си и излязох.