Читать «Един от нас» онлайн - страница 194

Стратън ги разпозна вероятно от собствените си сънища, които никога не съм успявал да измъкна от главата му. Той знаеше, че те идват за него и започна да се усуква, опита се да повярва, че има къде да избяга. Ала целият наш свят се бе свил до едно мъничко местенце и той нямаше къде да отиде.

Опита тромаво да тръгне назад, като с ужас гледаше духовете, които вероятно виждаше по много по-различен начин от мен — защото няма по-страховито зло от доброто, което те мрази.

Падна на колене.

Започна да става нещо необичайно, някаква физическа промяна — Стратън започна едва ли не да се сплесква. Вече не го виждах като точка в пространството, нито като физическо същество. Вместо това възприемах един дълъг процес на сътворени неща и изживени събития. Видях малки откъси от тях като при прехвърляне на спомени при лоша връзка. Лицето му започна да се размазва, разделяйки се в две посоки — в миналото и бъдещето. Вместо да задържи във вместимостите на визуалното, неговата същност ставаше течна като бушуваща река, която преодолява обичайните си брегове и предизвиква наводнения. Твърдостта на неговата материя идваше от това сгъстяване и аз разбрах, че с всички нас всъщност е така. Сега тя го напускаше.

Бях замръзнал, хипнотизиран в продължение на доста време, но след това казах:

— Не, той е мой.

Главите на всички ангели веднага се обърнаха към мен и се почудих как е възможно да съм ги видял с оръжия и как хората може да ги описват като малки сиви човечета или такива с арфи и крилца. Сигурен съм, както един приятел каза веднъж, че ако триъгълниците си измислят бог, вероятността той да има три страни е много голяма. В реалността ангелите в положителен смисъл не бяха нищо. Нито аз, нито кой да е друг можеше да проумее какво представляват. Те бяха отсъствие на отношение, телата им бяха горящи пламъци от някакъв нов цвят, който никой никога не е виждал.

Усетих, че очите им ме наблюдават до момента, в който те се размиха и се превърнаха в едно. Това, което видях чрез тях, бе едновременно и твърде грандиозно, и твърде малко, за да бъде осъзнато. Беше като книга — чиста и спретната от една страна, а от друга — достигаща до всичко, което някога се е случвало. Един бе направил хартията, друг — подвързията, трети пък — печатарските клишета, на които са били набрани записаните истории. Всичко това се е случвало на различни места по света и по различно време. А вътре — думите, всяка от които материализация на нещо ефирно и мимолетно, на предмети и мисли, рафинирани и оформяни от умовете на безброй поколения с една-единствена цел — да му се предаде смисъл. Техните очи водеха до безкрая, до всичко, което някога е било. Всяко нещо, без значение колко малко е то, е врата към всичко.

След малко ангелите се отдръпнаха и отстъпиха поне веднъж пред някой, който винаги е бил само пръв сред многото.

Човекът с тъмния костюм наведе глава към мен и ангелите затвориха очи.

* * *

След това всички изчезнаха и ние отново се намирахме в стая, пълна с ранени уреди, а по стените й имаше петна кръв и следи от куршуми. Героичният хладилник лежеше облегнат на касата, а вратата му леко се поклащаше. Процесорът за храна седеше в ъгъла, а лампичките по таблото му светеха безразборно. Моника Хамънд се бе проснала в безсъзнание на края на канапето. Когато си тръгвахме, дори не забелязах дали е там. Може и да не е била с нас. Може би този дом дори нямаше да понесе присъствието й.