Читать «Един от нас» онлайн - страница 193

Стратън и неговата шайка все още стреляха по електроуредите, а Дек и Моника се биеха на пода. Стори ми се, че Моника май печели, но това е нещо, което никога не съм споменавал пред Дек. Сякаш гледах някакво интересно предаване по телевизията с изключен звук. Не можех да чуя нищо!

Сигналът ставаше все по-силен и по-силен и цялото ми тяло започна да пулсира. Стратън произведе още един изстрел и тогава като че ли започна да осъзнава, че се случва нещо необичайно. Той бавно отмести поглед от хладилника и видя нещо, което никой друг не можеше да види.

Въздухът в ъглите на стаята потрепери.

Шайката спря да стреля, мускулите им се вцепениха. Дек погледна лицето ми, но какво е прочел там — не зная.

Моника продължаваше да се бори, без да усеща нищо.

Въздухът потрепери отново, след това се изви, като стопено стъкло под силен напор. Мебелировката и таванът се разкривиха и размиха като килим, който се разпада на пушещи и горящи влакна. Таванът се изду навън, като че ли засмукан от небето. После сякаш огромен облак си проби път към земята, заизвира през междуатомните пространства и ни погълна с тътен от далечна буря. Лицата избледняха от светлина, която идваше отникъде, и се виждаха само втренчени очи. В последната секунда един от шайката на Стратън се опита да избяга, но бе мигновено превърнат в пара. Главата на другия експлодира в светлина, като остана само тялото, което се катурна и изчезна. Краката ми все още бяха на земята, но всичко друго вече се намираше в друго състояние — някъде между световете. Никъде не ни водеха.

То идваше при нас — като дъжд от безоблачно небе.

Там, където някога се намираше външната стена, бавно се появи видение, което придобиваше своите очертания от влагата й облака, от шума и нищото. Появи се редица от шест мъже в сиво, възправени неумолимо — като планина. Пред тях имаше още един човек с тъмен костюм, но този път лицето му бе различно. Лице, измамило вековете, лице, което бе отвъд времето, и все пак бе белязано от него.

Седем духа от невидимото бяха дошли на Земята и аз не знаех какво всъщност чувствам — ужас или радост.

Възцари се тишина, която продължи цяла вечност.

Стратън стоеше неподвижен и гледаше мъжете. Изведнъж вдигна рязко ръката си към мен и дръпна спусъка.

Нищо не се случи.

* * *

Опита пак — само още едно сухо щракане.

— Не — каза Господ, — г-н Томпсън е един от нас. Той няма да умре тук.

Стратън не му обърна внимание и опита още веднъж — резултатът беше същият. В известен смисъл почти му се възхищавах.

— Но от тебе — добави Господ, — наистина ми писна.

Най-сетне Стратън схвана какво става.

Шестте ангела тръгнаха към него. Видях, че в крайна сметка техните лица не са едни и същи, а постоянно променящи се безброй черти, всяка от които изчезваше твърде бързо, за да може човек да се фокусира върху нея и да я види. Изражението на лицата не можеше да се разгадае, чувствата, които ги владееха, не можеха да бъдат предугадени. Не можеха да бъдат описани с думи, защото в нашите умове нямаше нищо от онова, което бе в техните. Тогава разбрах защо Господ може да им въздейства толкова малко. Те бяха непознаваеми.