Читать «Само напред» онлайн - страница 91

— Кажи ми, Старк!

Продължих да вървя. След миг той ме последва.

— Не е добра идея да говориш, докато вървиш — отбелязах аз. — Това обърква, а ние искаме да останем тук засега. Гладен ли си?

Действащия се намръщи.

— Всъщност, да — отговори той. Сякаш бе изненадан, че тялото му намира време за подобни земни усещания.

— Добре. Концентрирай се върху това засега.

Вървяхме по горската пътека още петнайсет минути. На два пъти чухме бухал откъм дърветата. Но иначе бе тихо и много спокойно.

— Чакай малко.

Обърнах се и видях, че Окланд се е навел да оправи връзката на обувката си. Изправи се. Погледна ме уморено. Изглеждаше отчаян, размекнат.

— Добре ли си? — запитах го аз.

— И да, и не, както би казал ти. — Взря се в мрака зад мен и подскочи изплашен. — Какво е това?

Обърнах се и погледнах. В началото нищо не видях. Чух само леко шумолене. После различих нещо бледо и неясно да върви към нас.

— Не казвай нищо — прошепнах на Окланд. — Няма от какво да се страхуваш. Стой близо до мен и пази тишина.

Той веднага се прилепи за гърба ми. Зачакахме.

След минута фигурата придоби яснота. Млада жена на около двайсет, облечена в права пола и бяла блуза вървеше към нас.

— Старк!

— Шшт — казах аз.

Жената светеше в някакъв ореол от главата до петите. Светлината се сливаше с цвета на дрехите и кожата й. Гледаше фокусирано право напред. Спря на три ярда пред нас. Окланд сграбчи ръката ми, но не издаде звук. Жената сякаш говореше с някой, който бе до нея, но нищо не се чуваше. Изсмя се и тръгна. Подмина ни и продължи надолу по пътеката в мрака. Преди Окланд да ме попита каквото и да било, аз започнах да говоря бързо, за да го концентрирам, да не изгуби сили.

След няколко минути гората свърши. Слизахме по тъмен хълм, който гледаше към гориста долина. Водех Действащия по пътеката надолу по стръмния склон.

— Хубаво — отбеляза той и ме изненада.

Беше наистина красиво. В тишината зеленото на острите хълмове, обграждащи тясната долина, изглеждаше като наситен тъмен смарагд. Въпреки че бе студено и въздухът миришеше на дъжд, чувствахме се сигурни като в царство на елфите.

— Йеа — казах аз. — Това е добре.

В долината пътеката стигаше до поток, който ромолеше тихо и приятно. Той ни отведе в едно селце. Вярно, че къщите бяха тъмни, но не беше мястото, откъдето бях минал по-рано. Наоколо не изглеждаше чуждо, а старинно и притихнало.

— Правилно — въодушевих се аз. — Някъде тук можем да открием страноприемница. Оглеждай се.

Селцето не съдържаше повече от двайсетина колиби. Бяхме съвсем близо, но не виждахме никаква светлина. Започвах да си мисля, че съм сгрешил, когато видях, че от един прозорец на последната къща отдясно струи бледа светлина.

— Сякаш не е страноприемница, а просто къща — каза Окланд. — Какво е?

Направих му знак да замълчи. Тръгнах към къщата.

— Няма значение — казах и почуках на старата, тежка дъбова врата.

Последва пауза, достатъчно дълга за Окланд да произнесе името ми още веднъж с укоряваща въпросителна нотка. Тогава вратата широко се отвори. Пътеката бе облята от топла жълта светлина.