Читать «Само напред» онлайн - страница 168

Но нищо подобно не се случи. Чух стъпките му да се отдалечават и сърцето ми се заключи. Обърнах се и погледнах през прозореца към нощта, която все още е обсебила ума ми.

Рейф пристигна на следващата сутрин в десет и веднага ме попита какво се е случило. Тогава не му казах, но по-късно през деня, когато бяхме близо до брега, го направих. Изглеждаше шокиран, а това значеше много за мен. Беше хубаво да имаш някого до себе си, който разбира как се чувстваш.

Денят, в който пътувахме с влака към брега, бе странен ден. Сякаш всичко беше спряло, сякаш един епизод бе завършен. Мисля, че моята празнота ни помогна в начинанието, но също така промени и мястото, което открихме.

Бяхме твърде напрегнати, кипяхме от вълнение. Хората ни заглеждаха, докато вървяхме към морето. Трябва да сме изглеждали невероятно устремени.

Оказа се абсурдно лесно. Рейф ми показа къде е стоял. Не знаехме какво ще се случи, но бяхме уверени, че ще бъде приключение, нашето приключение. Хванахме се за ръце и затворихме очи в 4.05 следобед в събота, деветнадесети септември, 1994 година.

Двадесет и две

След няколко минути видях светлина. Не светлина, а сияние. Памет свършваше — мембраната бе само на няколко стотици ярда пред мен. Пътеката между дърветата водеше право напред. Взирах се в далечината и ми се струваше, че виждам очертание в мрака — черно палто.

* * *

Когато отворихме очи, равнината се простираше пред нас. В първия миг просто стояхме и гледахме втренчено. Дори не се и сетих да извадя камерата си. Някак не беше уместно. Все още я пазя някъде. В нея все още седи същата лента.

Нададохме радостни възгласи, подскачахме и крещяхме. Хукнахме към равнината. Сякаш издатините ни водеха нанякъде. По-късно стана студено и тежко и се събудихме по здрач на прашен площад в призрачно градче в средата на пустинята.

Няколко дни само се мотаехме, обикаляхме, спяхме, откривахме как съществува мястото. Не ни отне много време да разберем, че всичко е като насън. Спомнихме си неясни брътвежи по пиянски сбирки и се удивихме колко прави сме били. Дълбоко от паметта си изрових правилното име на това място. Тези няколко дни бяха последните от лятото, последните мигове на нашето истинско приятелство, последните мигове, когато бяхме едно цяло. Мога със седмици да ви разказвам за нещата, които открихме, за начина, по който се чувствахме, но няма смисъл. Няма да успея да ви накарам да ги усетите.

Беше друг свят и този свят беше наш.

Не ни отне много време да разберем също така, че този свят не е само приятен и светъл. На втория ден вървяхме към един замък. Той много приличаше на този, който видяхме с Окланд. Забелязах нещо с крайчеца на окото си и се приближих да го разгледам по-добре.

Беше бебе, малко момиченце. Гукаше сладко под един храст, самичко в равнината с размерите на Дания. Беше страшничко, но по онова време бебетата не бяха толкова неприятни и човек по-лесно се справяше с тях. По-късно се промениха. Често съм се чудел дали в Страната на Звездите е имало бебетата преди ние да намерим пътя за там. Не съм сигурен. Мисля, че променихме Страната на Звездите още в самото начало, дори преди Рейф да започне да го прави умишлено.