Читать «Само напред» онлайн - страница 170

Не можехме да го направим. Не можехме да се върнем.

Казахме си, че това е само временен проблем, че сме изморени, омагьосани. Върнах се в Града да намеря относително нормално място, където да си почина за няколко дни. Рейф остана в Страната на Звездите.

За пръв път, откакто бяхме дошли, се разделяхме, но бях преживял достатъчно и се нуждаех от известна стабилност. Спомням си как ме погледна Рейф точно преди да замина — кимна, кимна ми, както безброй пъти го беше правил в училище, на улицата, по баровете. Но очите му бяха по-различни, насочени другаде. Очите му бяха започнали да гледат навътре.

Опитвахме отново следващите няколко седмици. Бях казал на Рейф къде може да ме намери в Града. На всеки няколко дни той идваше да ме вземе и опитвахме, но напразно.

Минаха месеци. Опитвахме все по-рядко. Нощем сънувах родителите си, отслабнах от тревога по тях. Опитах се да се успокоя, да се отпусна. Все пак, нямаше никаква логична причина да не можем да се върнем по пътя, по който бяхме дошли. Но защо тогава всеки изминал ден ме убеждаваше все повече в противното? Може би защото ми се струваше, че с всяка следваща среща Рейф все повече се отдалечава от мен.

Срещнах Зенда съвсем случайно. Тъкмо бях открил Квартала Котка — прекарвах уикендите си там. Не мисля, че котките имаха нещо против мен, пък и винаги съм ги обичал.

Веднъж си стоях на една морава близо до Моаре 5 и гледах как котенцата си играят с новата играчка, която им бях донесъл. Тогава видях високо, елегантно момиче да върви по пътеката. Сърцето ми спря. Помислих, че е Анджали, момичето, което бях срещнал в Ню Йорк. Но когато се приближи, разбрах, че съм се припознал. Всъщност, по-късно разбрах, че единствената обща черта между нея и Анджали е най-важната от всички. По това си приличаше и с Рейчъл — забелязах я. Тя се открояваше.

Зенда ме видя и ме поздрави. Заговорихме се. Излязохме няколко пъти през следващите седмици, забавлявахме се. Бяха минали шест месеца, откакто с Рейф пристигнахме в Страната на Звездите. Коледа бе дошла и си бе отишла — една Коледа, която прекарах сам в апартамента си, напрегнат и отчаян, потънал в мисли по родителите ми у дома. Не бях забравил Рейчъл, но се чувствах готов да започна да я забравям.

Един ден отидох да видя родния Квартал на Зенда. Бях чувал за Идилия, но не го бях виждал. Харесах го веднага щом го зърнах. Имаше нещо старинно в него, нещо благородно.

Обадих се на Зенда, поразходихме се и се полюбувахме на гледката. Тогава тя докосна ръката ми и ме поведе по тясна алея. Озовахме се на огромен площад, обрасъл като джунгла. „Това е най-старият площад в Идилия“ — каза с гордост Зенда, — „най-малко промененият.“ Средата бе оградена и вътре лежеше огромна счупена каменна колона. Тръгнахме по нея, чудехме се, опитвахме да си я представим каква е била в действителност.