Читать «Само напред» онлайн - страница 160

Ударих се в нещо твърдо. Разбрах, че е стена. Опипах я. Открих врата и я отворих с помощта на силния вятър. Втурнах се през прага. Спънах се и паднах върху някакви стъпала. Запълзях по тях толкова бързо, колкото можех. Сякаш част от мозъка ми бе закачена за петите и се дърпаше при всяка крачка. Дърпаше се като сухожилие, твърдо, опънато, готово да се скъса.

Най-отгоре отново се изправих на крака и тръгнах по лепкавия паваж. Задушавах се от горещина в гъстия въздух. Вървях след Джи, който все още бе на ярдове пред мен. Усещах как нещо го дърпа. Усещах как всичко от Страната на Звездите изтичаше през изгнилия коридор на тази мъртва сграда. Нещо ме тласна напред. Всяка стъпка приличаше на новина за смъртта на любим човек, всеки дъх — на миг, когато светът пробожда лицето ти с нажежено желязо. Някой изкрещя. Впуснах се настървено през хлъзгавата лепкавост на въздуха, който сега бе съставен от плът. Нямах представа нито за време, нито за пространство. Може да съм вървял минути, може часове. Може и години.

После изведнъж отново се блъснах в нещо твърдо. Опипах за врата, но не открих. Усещах само грубата повърхност на камък.

Извих глава и погледнах нагоре. На няколко ярда от мен играчката на бебето бръмчеше и тракаше, после се удари в стената. Освен ако това не беше стена. Беше подът. Джи пълзеше точно пред мен към нещо, което ревеше в ъгъла на стаята. Изпочупих ноктите си в грубия камък, докато пълзях след него. Не можеше и дума да става за изправяне — всяка крачка напред все едно си удрях главата в скала.

Почувствах допира на топла, суха длан върху моята. Дръпнах ръката си с рев дори преди да разпозная усещането. Погледнах изцапаните си пръсти. Разбрах — това беше ръката на баща ми. Помирисах вонята от петното, през което пълзях. Разбрах къде съм. И преди съм бил тук. Тогава успях да измъкна Джи от това място, но бях по-силен.

— Джи, недей! — изкрещях аз. Хвърлих изгнилата плът надалеч от ръката си и се приведох под тежестта. Не можех да се изправя, но се движех малко по-бързо, достатъчно бързо, за да видя, че Джи се изправя на колене пред нозете на една жена. Косата й представляваше дълъг черен водопад и вибрираше от съсиреци. Очите й също бяха черни, защото главата й бе плъпнала от паяци.

Тя се усмихна на Джи, когато той тръгна към скута й. Усмивката й бе най-зловещото нещо, което изобщо някога бях виждал. Джи извърна към нея лице, измъчено от всички болки, които бе преживял след смъртта й, набръчкано от всички грижи на порасналото момче, които тя не бе могла да прогони. Жената посегна да погали лицето му и аз разбрах, че този път няма да мога да го спася.