Читать «Само напред» онлайн - страница 158

Джи и аз изкрещяхме безпомощно. Изкрещяхме от ужас почти по едно и също време с удара от светлина. Несъзнателни, неконтролируеми крясъци. Тела без мозък трепереха в безпомощен ужас. Горната част на челюстта на бебето хлътна. После се пресегна към ръката на Джи. Той отскочи назад. Мускулите му се свиха, без да усети.

Така и не съзнавахме, че сме двама. Усещахме се само като форма, с която споделяме тъмнината. Очите на Джи проблясваха невиждащо край моите и към небето. Устата му се изви в рев. Той видя къде се намира. Отново изрева, а сухожилията на врата му се изпънаха. Имах чувството, че ще се скъсат. Всички мускули по тялото му се свиха изведнъж. Сякаш тялото му се спусна да бяга във всички възможни посоки по едно и също време. Отново ме стрелна с очи, но нямаше никаква представа кой съм, никаква.

Промъкнахме се напред към стената от лица. Джи размаза гръбнака на бебето с крак. Замахна напосоки към лицата и те се раздробиха от удара. Разноцветна мръсотия се показа изпод гладките им лица. Джи стреля към тях. После се опита да побегне, но бебето се улови за крака му. Хукнах към стената — не исках да изпускам Джи. Бебето ме погледна и се задави от смях.

— Бих могла да съм ти дъщеря, Старк — прошепна то. — Бих могла да съм ти дъщеря.

Ритнах го. Главата му се откъсна и се блъсна в стената. Надолу потекоха петна и очертаха контурите на вехта памучна рокличка.

* * *

В началото Рейф и аз бяхме партньори. Бяхме единствените, които знаеха как стават нещата, единствените, които можеха да споделят сънищата на другите. Страната на Звездите бе наша, празнувахме. Опознахме я, открихме как действа. Беше чудна — като лунапарк, като лято. Отново бяхме млади, спомнихме си усещането. Отново се попекохме на слънцето от времето, когато „утре“ бе много по-вълнуващо от „днес“, когато летата ни се струваха безкрайни.

Докато не открихме път навън, ние така и не разбрахме истинската същност. Приличаше на свят на мечтите и действаше като такъв, но не бяхме сигурни. Тогава Рейф откри, че можем да излезем през стените. Рейф беше този, който откриваше нещата, като изключим самото начало. Той водеше, а аз го следвах, както винаги. Когато си спомня за Рейф от онова време, виждам гърба му, накъсания си дъх и как се опитвам да го настигна.

Но аз започнах да прекарвам по-голямата част от времето си в Града. Твърде дълго бях живял празен, подивях, бях обгорял отвътре. Имах нужда от основа, от някаква конструкция, върху която да стъпя. Не можех вече да я получа от дома си, но все отнякъде трябваше да дойде. Мисля, че се случи по времето, когато Рейф започна да се отдръпва от мен, когато обърнах гръб на всичко, което бяхме открили, когато изгубих куража си, загубих желанието си за приключение на всяка цена. Тогава срещнах Зенда.

Срещнах я и я изгубих. Всъщност никога не я бях имал. Това ме накара да осъзная, че все още съм същият отвътре, че чувствата и откритието не ме бяха променили изобщо.