Читать «Само напред» онлайн - страница 161

Защото вместо да го погали, тя прокара нокти по бузите му близо до очите и го одра — отвори рани, достатъчно дълбоки, за да пъхне пръсти в тях и да разкъса кожата му. Джи крещеше, но не се опита да избяга. Не искаше да бяга. Искаше да бъде с майка си.

Когато пръстите й проникнаха достатъчно дълбоко, тя скочи на крака, здраво вкоренени в земята, преви се и дръпна. Главата на Джи се откъсна от тялото, вратът му се провлачи като корен на зъб. Тя я вдигна над себе си и я запокити към пода. Устните му все още се движеха. Последното нещо, което извика, бе към мен.

— Това си ти, Старк! Ти го направи!

Устата му се разкриви на пода пред мен. Изведнъж успях да се изправя. Успях, защото най-накрая бях разбрал — не говореше Джи, но той беше прав. Аз бях направил това. Всичко.

Нахвърлих се върху майката на Джи. Тя изчезна преди да я достигна. Спънах се в тялото на Джи и паднах. Зърнах нещо черно — черното палто, което бях следвал, палтото на мъж, който винаги бе стоял пред мен. Видях тъканта, шева по черния плат, нишките, които оставаха зад един човек, който винаги вървеше напред. Долових дъха му, чух ботушите му по камъка, спомних си времето, когато този звук бе знаменателен, времето, когато и двамата бяхме герои, когато бяхме приятели. И си спомних колко обичах този звук, това палто. Всичката мърсотия вътре в мен се изцеди във въздуха и остана само споменът.

Двадесет и едно

Бях на осем, когато срещнах Робърт Алфред. По това време „Книги Старк“ вървеше добре — процъфтяваше по онзи тих начин, който се харесваше на баща ми. Бяхме се преместили в самостоятелна къща в околността. Бях тихо момче, сериозно и любознателно. На мен можеше да се разчита, че ще си почистя стаята, че ще бъда учтив с гостите.

Когато Рейф дойде в нашето училище, аз вече си имах свой живот. Бях мирен и ученолюбив. Всички виждаха само това в мен, а много малко бяха онези, които искаха да научат повече.

Рейф бе доста по-различен. Той беше лошото момче, което сякаш винаги стои наказано в коридора. Не можеше да мине урок, без да възрази на учителя. Не беше глупав, само темпераментен. Но училищата не харесват такива деца.

Случайно и противно на очакванията станахме приятели. Играех на топчета на двора с моите приятелчета, а Рейф играеше на няколко ярда в друга група. Отделните групи в двора приличаха на суверенни щати, всеки от които отричаше съществуването на останалите. Никога до този момент не бях разменял нито дума с Рейф. Макар да бяхме в един клас от няколко месеца, нашите пътеки просто не се бяха пресичали. Приличахме на изхвърлени от кораб товари. Носехме се по течението на реката, далеч един от друг. Странното е, че ако не беше онзи сблъсък тогава в двора, всичко щеше да си остане както преди и нищо от това, което ви разказвам, нямаше да се случи.

Дори и не помня вече как се играе на топчета, нямам и най-малка представа какво им беше толкова важно на правилата. Всичко, което си спомням, е, че топчето ми полетя по чакъла, влезе в съседната игра и разпръсна другите топчета.