Читать «Само напред» онлайн - страница 162

Веднага скочих да се извиня, тъй като си бях добро момче, но Рейф не искаше и да чуе. Той грабна топчето ми и го хвърли зад оградата. Беше глупаво и детинско, но на Рейф не му вървеше много — всички го възприемаха като лошо момче. Открих, че разбирам импулса му. Преди да разбера какво правя, гневно грабнах едно от неговите топчета и го запокитих в същата посока.

Рейф ме погледна за миг, озадачен. После сграбчи шепа топчета от нашата игра и те отлетяха. През това време момчетата, с които бяхме играли, се бяха разпръснали на сигурно разстояние. Бяха ни оставили до оградата само двамата. Редувахме се да хвърляме трудно завоюваните топчета на другия извън оградата със съсредоточения гняв на боговете.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите?

И двамата се стреснахме от крясъка. Мистър Маргант крачеше заплашително към нас. Изведнъж се превърнахме в две малки момченца, хванати натясно. Учителят ни крещеше, искаше да знае какво би се случило, ако някой минава отвън. Усетихме горещия срам на глупостта. Заповяда ни да влезем в училище и да седнем на пейката пред директорския кабинет.

Тогава бе основан съюзът ни. Доброто и лошото момче на една и съща пейка, за едно и също провинение. Нямахме какво да си кажем един на друг. Но бяхме замесени в едно и също нещо и Рейф ми се усмихна, когато ме повикаха в кабинета. Имаше хубава усмивка. След това започнахме да си кимаме по коридорите. Не след дълго вече си говорехме. На десет бяхме най-добрите приятели.

* * *

Бил съм в Памет веднъж преди доста време. Не е много по-различна от Страната на Звездите всъщност, но някак по-силна, по-ясна. Ето откъде съм. Това съм аз.

Гигантски секвои стояха от двете страни на пътеката, докъдето ти стигаше погледът в тъмното. Приличаше малко на гората на Окланд, но беше по-величествена, по-първична.

Обичам секвои. Стволовете са дебели по няколко метра и стигат небето, дори не се разклоняват преди да се извисят трийсет ярда над главата ми. Нито лъч не проникваше през плътната покривка на листата. Вървях по пътеката пред мен, без да си правя труда да погледна назад. Нямаше друг път.

* * *

Обичам да си мисля, че съм спасил Рейф от нещо. Ако не бе станал мой приятел, щеше да продължи да пропада. Щяха да го изгонят, да го изключат. Всъщност, може би това е вярно. Както и това, че той също ме спаси.

Имах интерес към неща, които се случваха отвъд „тук“ и „сега“. Винаги съм бил страстен читател — нищо не можеше да се направи, приличах на родителите си. Знаех, че има и други светове освен нашия. Светове, които можеш да откриеш в книгите.

Не бях енергичен. Бях отвлечен романтик. Седях и си мислех. Можеше да продължа по същия начин все по-безсмислено да съществувам до края на дните си. Рейф бе моята противоположност — буря от активност и воля. Винаги в движение, увлечен в нещо.

Растяхме, сближавахме се, смеехме се. Превърнахме се в две половини на едно цяло. Рейф ме научи да действам, аз го научих да мисли. Той ме теглеше след себе си, аз набивах идеи в главата му. Не след дълго се научих да поемам инициатива. Понякога и на него му хрумваха идеи.