Читать «Само напред» онлайн - страница 106

Прекъснах го, когато започна да се повтаря и гласът му затрепери.

— Шшт — казах аз. — Ела с мен.

* * *

Час по-късно бяхме изкатерили три четвърти от единия стълб. Но нима всичко вървеше добре? Как мислите?

Не обясних на Окланд как ще се изкатерим. Просто го накарах да тръгне с мен през равнината към замъка. От време на време лунна светлина се процеждаше през плътния облак отгоре, осветяваше бледо равнината и разхвърляните призрачни храсти. След горещината на джунглата усещахме студ, но бяхме прекалено близо до замъка, за да измръзнем. Не ни отне много време да стигнем колоната, макар че някъде по средата трябваше да поспрем, за да пропуснем един сънуващ да мине пред нас.

— О’кей — казах аз като застанахме пред една от тънките поддържащи колони. — Отново е време „да повярваш на Старк“.

Окланд ме погледна. Мрачен песимизъм стягаше лицето му. Знаех, че замъкът бе позакъснял. Той бе прав за едно — не можеше да продължава да върви безкрайно, не и в състоянието, в което се намираше. Лицето му изглеждаше така, сякаш бе рисувано от импресионист, решен да достигне до крайностите на техниката. Краен фарс, след който художникът няма как да не осъзнае, че е постъпил глупаво, и да не започне да рисува подобаващо.

— Старк — каза той бавно и внимателно. — Тази колона е висока няколко стотици фута. Аз съм само едно обикновено човешко същество и като такова се налага да се огранича в законите на физиката. Не виждам начин да се изкатеря по това.

— Гледай.

Протегнах ръцете си към него като мим, да види, че нямам никакви подплънки. Всъщност, искаше ми се да имам, но единствените, с които разполагах, сигурно все още циркулираха в системата за времето в Стабилния. Стигнах колоната и въздъхнах. Изхвърлих скептицизма на Окланд от ума си. Наместих върховете на пръстите си в пукнатините между тухлите и пренесох тежестта си върху ръцете. После внимателно повдигнах единия си крак от земята и вместих носа на обувката си в пукнатина. Изтласках се нагоре и преместих едната си ръка напред.

— Да, долу-горе така си го представях — мърмореше Окланд. — И затова казвам, че не мога да го направя.

Не му обърнах внимание. Повдигнах другия си крак. Открих пукнатина и за него. Спрях за миг, после бързо изкатерих петнайсет фута от колоната. Чух лека въздишка отдолу. Обърнах глава и му се ухилих. После бързо слязох на земята. Окланд се втренчи в мен така сякаш току-що се бях превърнал в купа с плодове.

— Как, по дяволите, го направи?

— Точно така, Окланд, точно така. Силен съм, но не съм свръхчовек. Не си ли спомняш какви са сънищата? Никога ли не ти се е случвало да ти се изпречи нещо, което да трябва да изкатериш?

— Да, но…

— А налагало ли ти се е да се екипираш с шипове за обувки, въжета и подобни глупости?

— Не.

— Точно така. Това е Страната на Звездите, Окланд. Трябва да се изкатерим, защото така го изисква ситуацията. Това е атмосфера, мисъл, а не действие. Не прилича на истинското катерене. Тук нещата стават по различен начин — веднъж след като тръгнеш, ще ти се стори, че пълзиш по равна повърхност, макар и да съзнаваш, че се катериш нагоре.