Читать «Само напред» онлайн - страница 105

Съзнанието е като воден басейн. Нивото на водата нараства с възрастта. Водата става все по-дълбока, изглежда по-спокойна. Само случайна мисъл или импулс издават дълбочината, но това се случва рядко.

Ала на дълбокото, точно на дъното, може да лежи нещо. Нещо умряло преди много време, нещо изгнило и противно, което нарушава спокойната водна повърхност. Окланд току-що бе видял как едно мехурче се издига от дъното, бе помирисал вонята на разложението. Когато се случи нещо такова, човек не иска другите да го приближават. Да не би да им замирише.

Затова насочих мислите си към моята работа. Уморено ги повлачих към поредното събитие — винаги следва нещо и аз винаги мисля за него.

На друго място, по друго време, замъкът отсреща би ни се сторил доста чудноват. Но в този миг приличаше на приятно място. Долната част се издигаше перпендикулярно няколко стотици фута. Макар да бе направена от тухли, изглеждаше на стотици, хиляди години.

Замъкът бе кацнал върху колоната като птиче. Трябваше да стигнем един от стълбовете към ъглите. Не бяха големи, но смятах, че ще можем и двамата едновременно да се изкачим по един от тях. Край нас цареше абсолютна тишина, дори листата не шумоляха. Но замъкът светеше. Значи хората си бяха у дома. Само се надявах да не ни създадат проблеми. Имахме си в излишък. Допълнителни проблеми или заместители на проблеми — все неща, от които не се нуждаехме в момента.

Счу ми се нещо отзад. Обърнах се бавно. Окланд се изкашля и също се обърна. Не ме погледна в очите поне още половин час. Начинът, по който бе присвил рамене, показваше, че се срамува, но той не можеше да сподели това. Лицето му обаче изглеждаше малко по-добре — следствие от срещата с чудовището и нямаше да трае дълго. Изглеждаше изморен, изглеждаше стар. След малко проговори:

— Ти наистина знаеш какво правиш, нали?

Нищо не казах.

— Винаги съм смятал, че ония приказки за среща с проблемите очи в очи са празна работа, въздухарска психология.

Пак нищо не казах. Имах си причини.

— Както и да е — сви рамене той. — Благодаря ти.

— Няма проблеми. Готов ли си да продължим?

Действащият преви ръце за миг. После почти ме погледна.

— Не може ли, не може ли да се събудим за малко?

— Страхувам се, че не.

— Защо?

— Просто не можем. Когато човек влезе по начина, по който го направихме ние, няма път назад.

— Не може ли да се върнем по пътя, по който дойдохме? Зная, че е дълъг, но не знам колко още ще издържа.

— Не. Този път вече го няма. Нещата се променят. Пътят ни дотук зависеше от същността, личността и мотивите ни. Няма връщане назад в Страната на Звездите.

Той въздъхна тежко. Забелязах, че ръцете му все още треперят.

— И какво ще правим сега?

— Отиваме в замъка.

Окланд премести поглед към тухлените стълбове.

— Има ли асансьори в тези неща?

— Не. Ще се покатерим.

— Старк, ти си полудял! — изкрещя истерично Окланд. — Ако си мислиш, че ще успея да изкатеря стотици фута гладка стена, ти си си загубил ума. — Продължи да се горещи още на тази тема. Дадох му време. Хората винаги се чувстват по-добре, когато излеят притесненията си за нещо, което не е главният проблем.