Читать «Само напред» онлайн - страница 104
Майкъл Маршал Смит
— Не беше моя вината! — изпищя той. Думите прорязаха брътвежа му. — Не мога да й помогна!
— Окланд! Трябва да тръгнем в обратната посока!
— НЕ!
— Да,
— Не мога!
— Трябва. Трябва да посрещнем това или
— Не!
Той плачеше. Сълзите мокреха лицето му. Не исках да го правя, но знаех, че трябва.
— Да! — заковах на място, освободих се от него и се обърнах. Изведнъж шумът се усили. Нещо дращеше и стържеше като с метал върху стъкло. Или все едно треперещи ръце сваляха цип с отчаяна, колеблива бързина. Отново видях чудовището и почти без да усетя, се хвърлих нагоре. Опитах да обърна Окланд, но той бе силен в страха си, непоклатим като скала. Чудовището изрева. Кръв шурна от носа ми към земята.
— Обърни се, Окланд, по дяволите! — изкрещях му аз. — Обърни се!
Всеки човек си има особена сила, която се появява, когато няма алтернатива. Насочих силата си към Окланд, изправих го с една ръка. Изкрещях му да погледне, но той стискаше упорито клепачи, а ръцете му закриваха лицето. Спуснах се към него и извих ръцете му зад гърба. През това време чудовището изгори лицето ми с близостта и вонята си. Затворих очи и отворих насила тези на Окланд.
— ВИЖ ГО!
* * *
Тишина. Отворих очи. Нямаше го.
Пред мен стоеше Окланд, с ръце върху лицето си и плачеше. Едва го видях, защото бе абсолютен мрак. Светлината си беше отишла с чудовището. Окланд ме отблъсна, когато посегнах да докосна рамото му. Отдалечих се на ярд. Отпуснах глава, поех си въздух. Изведнъж осъзнах как ме боляха мускулите, как бях плувнал в пот, как треперех. Колко ми се искаше да видя мама.
Обърнах се и погледнах замъка. Беше само на четиристотин ярда. Фенерите светеха и препращаха лъчи по колоната. Главата ми се люшна назад и се взрях в тъмното небе, докъдето стигаше светлината.
Окланд се бе вкаменил като статуя. Задушаваше се от ридания. Нищо не можех да направя за него в момента.
Кажете си мнението за тютюнопушенето — че е лошо за здравето, че убива хората. Знам тези неща. Всичко, което мога да кажа е, че понякога те не изглеждат особено важни. Ако не бях пушач, този миг би бил подходящ да стана. А откъде, по дяволите, бих могъл да си купя цигари?
Четиринадесет
След пет минути най-лошата част от бурята бе преминала. Окланд все така си стоеше с гръб към мен, но не толкова вдървен. Беше се посъвзел. Постави ръце на хълбоците си и се приведе. Главата му клюмна. Запалих нова цигара с фаса от предната. Искаше ми се да изпуша някоя, която да е дълга поне ярд.
Все още нищо не можех да направя, все още не. Не можеш просто да прегърнеш някого, преминал през нещо подобно. Не можеш да кажеш „Няма нищо, спокойно“. Не върви. Чудовищата в Страната на Звездите са лични. Казвам ви го по най-разбираемия начин. За мен е без значение. Не беше задължително Окланд да се почувства така. Това си бе чудовището на Окланд. Човек никога не може да разбере нечия друга болка докрай. Когато си видял нещо подобно и си почувствал как се връщаш при детските си ужаси, нямаш нужда от успокоителните думи на непознат. Те не значат нищо за теб.
