Читать «Само напред» онлайн - страница 108

Лицето му проблесна напрегнато в тъмнината, но той кимна леко. Друга стрела прелетя покрай нас. Побутнах го да побърза. Колкото по-високо се изкачвахме, толкова по-често ни обстрелваха. Горе се чуваха развълнувани гласове. Близо до мен профуча копие. Без малко да се нанижа на него, ако не го бях видял и не се бях шмугнал зад колоната. Въодушевен от примера ми, Окланд избяга от пътя на една стрела. Не беше кой знае колко величествено, дори залитна, но успя.

— Добре се справи — похвалих го аз. Той ми се ухили в полумрака.

Скоро стрелите зачестиха и ние бързо се скрихме зад колоната. Няколко ярда нещата вървяха добре. После горе се отвори малък люк и отново ни засипаха с опасни предмети.

Върнахме се на предишното си място отпред на колоната и продължихме да се катерим с всички сили. В този миг чухме щракване на метал. Погледнахме нагоре и видяхме ръба на голям железен казан.

— Мамка му, Окланд, пак отзад!

Преместихме се точно навреме, за да избегнем водопада от врящо масло, който попари земята под нас. Застинахме за миг, треперейки.

— Струва ми се, че не се радват да ни видят — отбеляза Окланд и се олюля. — А ти каза, че това е добро място.

— Така е — кимнах. — Те просто вземат предпазни мерки.

Внимателно показах глава към другата страна на колоната.

— Хей! — изкрещях аз. — Хей!

— Какво правиш? — изсъска Окланд.

Една глава с конусовиден железен шлем надзърна над назъбените стени, трийсет фута над нас.

— Хей! — извиках отново.

— Какво? — отвърна ми глас. — Какво искате?

— Бихте ли спрели да стреляте по нас, моля ви? Нещата и така са достатъчно трудни.

— Това си е ваш проблем. Вие ни нападате. Какво си мислите, че трябва да направим, да ви постелем червен килим ли?

Край бузата ми изсвири стрела.

— Ние не ви нападаме. Исусе, само двама сме!

— Не ни интересува!

— Вижте! — вбесих се аз. — Не знаете ли кой съм?

— Не — отвърнаха ми. — Трябва ли?

— По дяволите — измърморих си, а после извиках: — Кой ръководи всичко това?

— Аз.

— О! — Увесих глава за миг. Дадох знак на Окланд да продължи катеренето и го последвах, крещейки.

— Тук ли е Кралят? — рискувах с друг въпрос.

— Разбира се. Това е Врящият замък.

— Мога ли да говоря с него?

— Не. Има среща.

Една стрела се удари в колоната над мен и ме перна по бузата.

— Съжалявам — каза гласът. — Отново е време за врящо масло.

Погледнах нагоре. Черният казан вече бе наведен надолу от ръба на колоната. Окланд зави към другата й страна.

— Не, недей! — извиках му аз — Почакай за момент! Хрумна ми нещо.

— Дано да е интересно.

— Такова е. Виж, върви при Краля и му кажи, че съм Старк, о’кей?

— Какво да му кажа?

— Че съм Старк.

— Съжалявам, но трябва да говорите по-високо. Маслото ври точно до мен.

— Че съм Старк! — изкрещях аз.

— Какво си?

— Аз! Аз съм Старк!

— Е и?

— Просто му кажи, ще го направиш ли?

Друго копие профуча наблизо.

— Ами, не знам — отговориха ми. — Откъде да съм сигурен, че няма да се превърнете в глутница от двайсет хиляди побъркани варвари или племе монголски войници, тръгнали да грабят?

— Гарантирам! — Изкрещях сподавено. — Това няма да се случи!