Читать «Само напред» онлайн - страница 102

— Просто ми хрумна — прошепна Окланд. — А сега какво?

Направих внимателна и микроскопична крачка напред. Тигърът си остана там, където беше. Гледаше ни с любопитство.

— Проблемът е — казах аз, — че искаме да сме от другата му страна. И макар да изглежда спокоен…

Спрях и се втренчих. Тигърът не беше спокоен. Той бе мъртъв.

— О, не — извика Окланд. — О, не.

Очите на тигъра гледаха, без да виждат. Цялото му тяло трепереше. След малко вече се тресеше, а очите му изскочиха, едно след друго. Разляха слуз и кръв върху носа му. Червено кървящо месо започна да се лее от очните ябълки, сякаш изтеглено с невидими куки. Цялото му тяло се пропука. Кожата се късаше от вътрешно напрежение.

— Той ще… — изскимтя Окланд. — Той ще се разпадне…

Изведнъж козината на тигъра се разцепи. Нагоре се стрелна кула от месо. Потреперваше, олюляваше се, докато се издигна на петнайсет фута и замря гротескно голяма. Сто пъти по-голяма маса, отколкото тигърът би могъл да побере в тялото си. Кръвта пулсираше, пръскаше, изливаше се, придобиваше форма в злокобната тишина.

Нощта се спусна за миг. Навсякъде бе пълна тъмнина освен пред нас, където метаморфозата разпръскваше зловонен оранжев блясък надалеч. Вече нищо не беше дигитално, забелязах безпомощно аз. Беше си реално във всяко едно отношение. Тогава отново ушите ни прокънтяха.

— Хайде — изкрещях и сграбчих Окланд.

Той бе прикован от ужас.

— Не мога. Не мога.

— Разбира се, че можеш. Бързо, преди да е станало още по-зле!

С грубост успях да го изкореня от мястото му и да го помъкна край купчината плът. Докато преминавахме, кървава разкъсана жила полетя към нас и ни удари. Горещината и вонята раздразниха обонянието ми. Окланд се спъна и падна върху един храст в тъмнината. Издърпах го назад.

Бутнах го пред мен. Ръмженето зад нас се усилваше като дълго, извиващо се стенание. Бяхме изминали около десет ярда, препъвайки се и залитайки в равнината. Тогава звукът достигна своята кулминация и експлодира в рев. В сравнение с него този на тигъра приличаше на нежно скимтене. Всяка частица в главата ми започна да вибрира. Окланд стенеше и фъфлеше неразбираемо. Препъваше се, а тялото му се мяташе насам-натам.

Той беше изчезнал. Всеможещият Действащ не бе вече там. Беше се изпарил. Сякаш никога не го е имало. Окланд бе станал отново дете, изплашено петгодишно хлапе в тяло на шестдесетгодишен. Сграбчих едната му ръка и я провесих през раменете си. Хванах го за кръста и го понесох по най-бързия начин. Мускулите ми се напрегнаха. Отново чухме рева и този път, невероятно, още по-силно. Беше навсякъде — зад нас, около нас, вътре в нас. Приведен от тежестта на Окланд, аз извих глава нагоре и погледнах в далечината. В тъмнината успях да видя замъка, чудно осветен отдолу с особени жълти светлини покрай колоната. Приличаше на водна кула, на произведение на изкуството. Тръгнах натам по най-бързия начин.

Но всъщност прекалено бавно, а и пътят дотам бе дълъг. Пробяга лъч и освети пътя отпред на около пет ярда в ярко червено. Знаех, че блясъкът се излива от дупките в тялото зад нас.