Читать «Само напред» онлайн - страница 101

— Странна сграда — пое си дъх Окланд. — Но ми харесва.

— Хубаво място — съгласих се аз. — Пак извадихме късмет.

— Знаеш ли на кого е?

— Не. Но те ще ме познаят. Хайде. Да вървим.

Силен рев точно зад нас ни оглуши.

— По дяволите — изругахме едновременно и се извърнахме.

Там нямаше никой.

— Къде е?

— Не знам.

С гръб един към друг, движейки се в кръг, ние бавно огледахме храстите.

— Старк.

— Шшт.

Спряхме и се ослушахме. Само приглушеното пукане на пръчки и шумоленето на листа ни подсказаха, че тигърът е някъде в храстите.

— Как е дошъл дотук?

— Тихо. Шшт.

Мощен рев разлюля отново гъсталака от папрати вляво от пътеката. Джунглата ни обгърна отново, при това с невероятна скорост. Имахме само десетина ярда свободно пространство, но то бързо се смаляваше. Още един страховит рев. И двамата се извърнахме в неговата посока.

— Какво ще правим?

— Не знам. Всъщност… ще излезем бавно от джунглата.

В първия момент си помислих, че се спуска нощта — ясното слънце беше изчезнало. Отново се движехме в тъмнозелена мъгла. Но когато погледнах нагоре, видях, че небето е закрито от дървета и лиани. Вървяхме все по-бързо, ала и джунглата не изоставаше, заграждаше ни. Вдигахме доста шум, но не колкото храсталаците пред нас, а ревът се разнасяше все по-оглушителен.

— По дяволите! — възмутих се аз. — Не става. Може би ни трябва План Б.

— Какъв е?

— Обикновения — бягаме.

— Добре звучи.

Мигом се обърнахме и хукнахме. След два ярда пред нас величествено се изправи най-големият тигър, който някога съм виждал. Е, добре, не съм срещал много, но знам нормалните им размери. Този не беше обикновен — великански тигър, дълъг осемнайсет фута. Гърбът му бе на пет фута от земята, ченето — широко около фут и отчайващо пълно със зъби. Оранжеви, черни и бели ленти се виеха по ярката му козина. Цветовете също бяха дигитални, но това не беше толкова успокояващо, колкото може да ви се стори. Не ставаше въпрос за компютърна графика. Чувахме го как диша.

— О, Боже! — възкликна Окланд с похвално самообладание.

Тигърът изръмжа и пристъпи крачка напред. Беше само на три ярда от нас, разстояние, което би могъл да преодолее с един скок. Казвам това, защото тигърът приклекна и мускулите му се свиха в готовност за скок. В този момент ми стана съвсем ясно колко надалече ще скочи, съвсем ясно. За нищо друго не можех да мисля. Изведнъж Окланд се обади:

— Ела тук, писи, писи.

— Моля? — втренчих се в него. Действащия бе протегнал трепереща ръка към тигъра. Лицето му, в преобладаващо зелено, се гърчеше от страх.

— Ела тук, писе. Хубаво писе.

Погледнах тигъра. Бях изумен. Той също като мен изглеждаше объркан от развитието на нещата. Все още стоеше наострен, с извит гръб, готов за нападение, но и не помръдваше. Изчакваше.

— Ела тук, писи, писи.

Тигърът ни гледа така още един миг. После изведнъж седна. Намести предни лапи на земята и опъна глава напред.

— Браво. Как се сети? — Бях впечатлен.