Читать «Само напред» онлайн - страница 100

— Какво е това?

Тъкмо щях да кажа: „Още шибани папрати, на какво друго ти прилича?“, но като погледнах по-добре, разбрах за какво пита. Приближих въпросните папрати и ги отместих настрани.

— Това е стена — установих аз. Построена отдясно на пътеката, стена от сиви тухли. Изглеждаше стара, като реликва от цивилизацията на Инките. Казвам сива, въпреки че, разбира се, представляваше шарения от черно, сиво, синьо и бяло.

— Ето това е — Окланд потърка с кална ръка изпотеното си чело. — Благодаря на Бога, че се движа с опитен водач.

— Какво бих могъл да кажа? Това е стена. Хайде!

Малко по-нататък открихме, че стената продължава. Някъде в далечината растителността свършваше, сякаш джунглата избледняваше. Ако не грешах, стената стигаше хоризонта. Казах това на Окланд.

— Добре. Почна да ми става досадно вече — измърмори той и размаза още едно насекомо. Сякаш го преследваха. Насекомите не си падаха много по мен, но Окланд неустоимо ги привличаше, беше като Допаз за тях.

Изведнъж чухме същия рев. Веднага се огледахме да видим откъде идва.

— Какво беше това?

— Предполагам, че е тигър — отговорих аз. Звукът беше на около половин миля от нас. — Да, тигър е.

— Това не е никак хубаво, нали?

— Не. Макар че е интересно. Чуй. — Тигърът пак изрева — всеки път го правеше по един и същи начин. — Вмества се. Дигитален тигър в електронна джунгла.

— Дали дигиталните му зъби се усещат добре или зле около врата? — Окланд нервно поглеждаше по посоката на рева.

— Вероятно зле. Предлагам този път по изключение да не чакаме да видим какво ще стане.

Хукнахме по пътеката. Следващия път чухме рева надалеч. Явно се движеше в посока, различна от нашата и това бе добре. Не ни преследваше. Окланд видимо си отдъхна. Не отворих шампанско или нещо друго, но и аз се почувствах по-добре.

След половин час дърветата около нас започнаха да оредяват и небето просветна през клоните. Сивата стена отдясно се простираше надалеко. Последната миля пътеката се движеше леко нагоре. Като погледнахме назад, джунглата ни се стори огромен басейн от цветове; купа, чийто капак приближавахме.

Виждахме все по-малко дървета. Вече вървяхме по-скоро през тъмна гора, отколкото през джунгла. Земята също не бе покрита с толкова дебел килим пълзящи растения и стъпвахме по червена пръст. На петдесет ярда от нас имаше скала — явно бе крайната точка на джунглата и ние се запътихме натам. Последният откъс бе много стръмен. Когато стигнахме върха и двамата дишахме тежко.

Но все пак си струваше. Пред нас се разстилаше равнина, гладка и гола като изключим разпръснатите тук-там храсти и ниски дървета. Надалеч, на около миля, сива планинска верига закриваше половината небе.

Но най-важното беше сградата — точно от другата страна, сгушена в планината, приличаше на замък, построен върху колона. Широчината на основата бе около двайсет ярда. Високата колона се издигаше около двеста метра, преди да се разшири дотолкова, че да крепи замъка. По-тънки стълбове, широки няколко метра, държаха четирите ъгъла на по-високата част. От една кула се вееше бял триъгълен флаг. Гледахме го, олюлявайки се, и се усмихвахме.