Читать «Дневната война» онлайн - страница 447

— Защо тогава криеш нож в ръкава си? Използвай го, ако смееш.

Воинът се напрегна и Джардир видя, че пар’чинът говори истината.

— Шанджат! — извика незабавно и прекрати разговора, преди шуреят му да го посрами. — Ела при мен!

Когато помощниците им се отдръпнаха, Джардир и пар’чинът се поклониха под прецизен ъгъл за точно определено време, за да са равни в очите на Еверам преди началото на схватката.

— Дойдох, както и поиска от мен, сине на Джеф — каза Джардир. — Изречи обвиненията си, та да ги чуят всички тук и също Всемогъщият Еверам, от когото произтича цялата справедливост на света.

— Копието в ръцете ти не е твое — каза пар’чинът. — Рискувах собствения си живот, за да го извадя на бял свят отново, и го показах първо на теб, на своя брат в шарака, за да споделим силата му. Но това не ти стигна. Още щом разбра, че копието е истинско, ти се надума със своите да ми го откраднеш и ми устрои засада на свещената земя на Лабиринта. Хората ти ме пребиха, след това ти ми взе копието и ме хвърлихте в демонска дупка, за да умра.

И от двете страни хората си зашушукаха, но Джардир не им обърна внимание и позволи на пар’чина да продължи. Твърде дълго потулваше тези тегоби. Нека всичко излезе на бял свят и да се свършва.

— Когато убих пясъчния демон и се измъкнах от дупката, казах ти, че ще трябва сам да ме убиеш — рече пар’чинът. — Вместо това избра да ме повалиш в несвяст и да ме оставиш да умра сред дюните. Трябва да си предполагал, че ще последва това сега.

Джардир кимна.

— Истината говориш, пар’чин. Не отричам нищо от описаното, но отричам да е било престъпление. Не е кражба да вземеш своята собственост от крадеца, който се е сдобил с нея, без да има право.

Пар’чинът се засмя.

— Твоята собственост, така ли? Открих копието на стотици километри от теб, на място, където никой не бе стъпвал от хиляди години!

— Каджи е мой предтеча — отвърна Джардир безизразно.

Синът на Джеф изпръхтя подигравателно.

— Историите ви са верни поне за това: имал е хиляди деца къде ли не. Той е „предтеча“ на всякакви пастирчета и козарчета, които се сношават със стадата си оттук до планините на Мливари.

— Само че ние, красианците, запазихме думите и традициите му, пар’чин — рече Джардир. — Градът Анокх Слънце ни е свят. Ти си проникнал вероломно в него и си откраднал съкровищата му.

— Поробваш живи градове, а се опитваш да ме убиеш за престъпление срещу един мъртъв? — почти извика пар’чинът. После присви очи. — Откъде имаш тази корона, стари приятелю? Каква част от святия ви град си попилял „вероломно“, за да я намериш?

Пръстите на Джардир потръпнаха, изстинали — разбира се, армията му бе обърнала всеки камък в града, докато народът му се изселваше от пустинята. Само че пар’чинът нямаше как да го знае…

Ала синът на Джеф се усмихна, сякаш прочел мислите му.

— Върнах се там, приятелю, видях какво сте оставили. Отнесох се към вашата светиня много по-почтително от вас, принесох тайните ѝ пред теб в знак на мир и братство. Дори ти предложих да те отведа. А твоят поход какво донесе на света? Насилие, грабежи, убийства.