Читать «Дневната война» онлайн - страница 353

Лийша взе парче хартия и нарисува с четката на Арлен една защита. Посочи два капковидни символа точно до главния символ.

— Това са зъбите. Почти всяка защита ги има скрити някъде в себе си. Те са мястото, където всяка защита извлича магията си — без тях бързо ще се изтощи.

Тя погледна Арлен.

— Взимаш си дрехите.

— А? — не разбра Арлен. Тамос също се обърна с питащ поглед.

— Когато се превръщаш в мъгла и се придвижваш като ядрон — каза Лийша. — Взимаш си дрехите. Можеш ли да пренесеш и друго?

— Да — каза Арлен, — но нищо тежко и нищо живо. Да се разтвориш, е лесно. По-трудно е да се събереш отново.

— Можеш ли да отнесеш буре с гърмящи пръчки? — попита Лийша.

Арлен се замисли.

— За кратко може би, ако имам време да ги разуча. — Арлен се усмихна и погледът му се отнесе. — Няма да е лесно, но ще е по-лесно от това да носиш някого по замръзнала планина.

Лийша наклони глава.

— Какво?

Арлен махна с ръка.

— Дълга история.

Лийша си отбеляза да попита по-късно и продължи:

— Можеш ли да се материализираш оттатък голямата защита?

Арлен вдигна рамене.

— Мога, но човек лесно може да се загуби. Не е трудно да се нося по голямата защита, защото познавам формата ѝ. Оттатък нея ще трябва да навляза по-дълбоко в Ала и да открия магическа пътека, която да ме изведе до повърхността, по-близо до крайната ми цел. Може да ми се наложи да покрия остатъка с два-три скока, но познавам тези гори добре.

— Как е възможно това? — попита Аманвах. — Дори баща ми не притежава такива сили.

Арлен не ѝ отговори.

— Ако унищожа зъбите в централната им защита, тя ще се повреди, но предполагам, че ще ми останат броени секунди, преди да ме усетят. Имам нужда от разсейване.

Тамос изправи рамене.

— Сторено.

Посочи голямата защита, която Умовете строяха близо до Нови Райзън. Беше вторият най-стар окръг на Хралупата и най-гъсто населен.

— Нови Райзън има най-много открита земя, там конницата и стрелците ни могат да нанесат най-много щети. Ако нападнем там…

— Побъркал си се! — каза Рена, когато Арлен се упъти към шатрата с гърмящите пръчки на Лийша, далеч от войниците и конете. Пешаците вече започваха похода на запад, докато конниците се подготвяха.

Между тях съпругите на Роджър не спираха да му се карат за безразсъдството, преминавайки от тесиански на скоростен красиански. Може би беше за добро, че Роджър не разбира всичко, което казваха. Жонгльорът не беше известен с гневливостта си, но можеше да е крайно упорит и язвителен.

— Това е единственият ни план, Рен — каза Арлен. — Хралупата ще бъде унищожена, ако не го направим. — Той си пое дълбоко дъх. — Може би дори ние ще загинем. Но не съм от тия, дето ще легнат и ще зачакат гибелта си.

Рена поклати глава.

— Нито пък аз. Вече не. Но трябва ли да ходиш сам?

Арлен кимна.

— Трябва да действаме бързо. Ако всичко мине по план, би трябвало да отида и да се върна за миг. Докато чуете взрива, вече би трябвало да съм на голямата защита и ще покривам отстъплението ви.

— „Би трябвало“ — повтори Рена, като не звучеше особено убедена. Аурата ѝ беше сприхава, ала изпълнена с решителност.