Читать «Дневната война» онлайн - страница 296

Лийша вдигна глава, когато Уонда застана на прага. По навик почука в същия миг, когато отвори вратата. Тя и Роджър отново бяха на масата, прекарали по-голямата част от последния час, зяпайки чашките си, унесени в мисли.

— Извинете, че ви прекъсвам, господарке Лийша — каза Уонда, — ама в града става нещо. Не знам какво, но се чува чак дотук, един Създателя знае какво може да е.

Лийша остави чашката си и се пресегна към вече наполовина защитеното наметало, което везеше, за да замени подареното на Ахман. Вечното главоболие отново се усили.

— Създателю, толкова много ли искам, просто една спокойна нощ?

Роджър вече слагаше наметалото си и посягаше за калъфа на цигулката.

— Аманвах и Сиквах са долу — каза той и закрачи към вратата.

— Роджър, почакай! — извика Лийша.

Но той вече търчеше, като че го гонеха всички ядронски орди.

Уонда го изпроводи с поглед и въздъхна.

— Дано онез’ красианчета да знаят какво си имат. Всичко бих дала някой мъж да го е грижа така за мен.

Лийша постави длан на рамото ѝ.

— Магията е превърнала тялото ти в това на жена, Уонда, и знам, че си била с момчета… след лов на демони, но си само на шестнайсет. Имаш много време да опознаеш мъжете, да опиташ с неколцина. А и нямаш нужда от мъж да ти се притичва на помощ както повечето момичета.

Уонда кимна.

— Да, мисля, че това е проблемът. — Тя махна към белязаното си лице. — И това. Ставам за един път, да, но никой няма да ме покани на забавата по Равноденствие.

— Ако някой мъж те погледне и види само белезите ти, значи не те заслужава.

— По-добре да си натъпча чорап в панталона и да хукна подир момичета, отколкото да чакам някой да ме види, както искам да ме види — отвърна Уонда, докато поемаха по пътечката към града.

— Що за глупости! — възкликна Лийша. — Дръж си главата високо и не след дълго ще се избиват за теб, Уонда Кътър. Слушай ме какво говоря.

Вървяха доста бързо, ала Лийша и така едва се сдържаше да не се затича. Години наред бе свиквала с бавното тътрене на Бруна и се бе научила на търпение.

— Ако хората не доживеят да ме дочакат, значи и тъй не съм можела да им помогна — казваше учителката ѝ. — А и на никого няма да мога да помогна, ако се изтърся и си счупя таза.

На половината път до градчето край пътеката се намираше голяма скала, а върху нея — силует, едва видим на защитената светлина. Уонда насочи лъка си натам, но когато наближиха, видяха само Роджър, внимателно заслушан в нещо.

— Каквото и да е, не са беди — каза Роджър и скочи при тях. — Звучи ми като забава.

Облекчението му бе видно, но тъй като мразеше да пропуска забави, пришпори ги да побързат.

Музиката и веселието ставаха все по-шумни близо до Гробището — глъчката вече не спираше. Във въздуха се вееха прътове, понесени от бързащи мъже, за да издигнат по-скоро фестивални шатри, а при фунията танцуваха жонгльори и жени.

— Какво, Ядрото го взело…? — изумен промълви Роджър.

Младата внучка на Смит, Стела, изтича покрай тях с кошница прясно набрани цветя.

— Хей, Стела! — подвикна Уонда. — Какво става?