Читать «Степният вълк» онлайн - страница 67

Плътта на Есугей потръпваше като на кон, който се опитва да прогони мухите. Коремът му бе покрит с хванали коричка превръзки, твърди като тръстика от изсъхналите течности. Темуджин видя струйка гной и кръв, която се спускаше по кожата и изчезваше под одеялата. Косата на баща му бе сресана и намазана, но изглеждаше изтъняла, а в спускащите се към бузите кичури имаше повече сиво, отколкото преди. Ребрата му рязко се очертаваха. Лицето бе изпито и хлътнало — смъртна маска на човека, когото си спомняше отпреди.

— Говори с него, Темуджин — каза майка му. Вдигна глава да й отговори и видя, че очите й са зачервени като неговите. — Викаше името ти, а не знаех дали ще дойдеш навреме.

Той кимна и избърса с ръкав сребристия сопол от носа си. Погледна мъжа, който в представите му сякаш щеше да живее вечно. Треската бе изгорила мускулите му и Темуджин не можеше да повярва, че това беше същият могъщ воин, с когото влязоха тъй самоуверено в лагера на олхунутите. Взираше се в него, неспособен да проговори. Едва забеляза как майка му намокря парче плат в кофа студена вода и я пъха в ръката му. Насочи пръстите му към лицето на баща му и заедно избърсаха очите и устните му. Темуджин дишаше бавно, като се мъчеше да не повърне. Миризмата на гниеща плът беше ужасна, но майка му не показваше отвращение и той се опита да бъде силен заради нея.

Есугей се размърда от докосването му, отвори очи и погледна право към тях.

— Това е Темуджин, съпруже. Прибра се благополучно у дома — нежно каза Хулун.

Очите останаха все така безизразни и Темуджин усети, че сълзите му напират отново.

— Не умирай — каза той и започна да хлипа на спазми. — Не зная какво да правя.

Ханът на вълците пое рязко дъх и ребрата му изпъкнаха като клетка. Темуджин се наведе напред и постави ръка върху ръката на баща си. Кожата му бе невъзможно гореща и суха, но той не се отдръпна. Видя, че устните на баща му мърдат и наведе глава, за да го чуе.

— Прибрах се, татко — каза той. Есугей стисна ръката му толкова силно, че го заболя. Темуджин протегна и другата си ръка, за да задържи пръстите му. За миг очите им се срещнаха и му се стори, че баща му го разпознава.

— Татарите — прошепна Есугей. След тези думи гърлото му като че ли се затвори. Насъбраният въздух излезе с дълга въздишка, която завърши със сухо щракане. Темуджин зачака следващото поемане на въздух и когато то не настъпи, осъзна, че ръката, която държеше, се е отпуснала безжизнено. Стисна я още по-силно в пристъп на отчаяние, изгаряйки от копнеж отново да чуе вдишване.

— Не ни оставяй тук — замоли се той, но знаеше, че няма кой да го чуе. Хулун издаде задавен звук зад него, но той не можеше да откъсне очи от хлътналото лице на човека, когото обожаваше. Беше ли му го казал? Не си спомняше да го е направил и внезапно го облада страх, че баща му ще иде в страната на духовете, без да знае колко много е означавал за синовете си.