Читать «Степният вълк» онлайн - страница 66

— Ти обичаше баща ми толкова, колкото и аз, Елук. Какво би искал той за вълците, ако умре? Би ли пожелал ти да ги поведеш?

Елук се вцепени като ударен и обърна убийствен поглед към яздещото до него момче. Темуджин не трепна. Чувстваше се леко замаян, но в този миг изобщо не го беше грижа, дори Елук да го убиеше. Откри, че може да посрещне погледа му без капка страх, каквото и да го очакваше в бъдеще.

— През целия си живот съм бил верен на баща ти, но славата му си отиде — каза Елук. — Щом новината се разчуе, враговете ни ще се възползват от всяка наша слабост. Татарите ще дойдат през зимата да крадат стадата ни, а може би дори и олхунутите или кераитите, просто за да видят дали все още сме способни да опазим това, което ни принадлежи.

Стисна повода толкова силно, че кокалчетата на ръката му побеляха, и се извърна от Темуджин, неспособен да издържа повече погледа на бледожълтите му очи.

— Знаеш какво би искал той, Елук. Знаеш какво трябва да сториш.

— Не. Не, не зная, момче. Обаче зная какво си мислиш ти и ти казвам, че си прекалено млад да водиш родовете.

Темуджин преглътна с мъка горчивината и гордостта си.

— Тогава нека бъде Бехтер. Не предавай баща ни, Елук. През целия си живот се е отнасял към теб като към брат. Отдай му почит, като помогнеш на сина му.

За изумление на Темуджин Елук заби пети в хълбоците на коня си и препусна пред групата с почервеняло и изкривено от ярост лице. Темуджин не посмя да погледне към мъжете около себе си. Не искаше да види изражението на лицата им, знаеше, че светът му е рухнал. Не видя питащите погледи, с които се спогледаха, нито скръбта им.

Лагерът на вълците беше притихнал. Темуджин слезе от коня до гера на баща си и пое дълбоко въздух. Имаше чувството, че е отсъствал години. Последния път, когато бе стоял на това място, баща му беше изпълнен с живот и сила, беше сигурна опора на целия им живот. Невъзможно му беше да приеме, че този свят си е отишъл и няма да се върне обратно.

Стоеше скован на откритото и гледаше към герите на родовете. Можеше да назове по име всеки мъж, жена и дете само като видеше украсата на вратата им. Те бяха неговият народ, мястото му беше сред тях. Несигурността бе ново чувство за него, в гърдите му сякаш имаше огромна дупка. Откри, че му е трудно да събере кураж и да влезе вътре. Сигурно щеше да остане още дълго така, ако не бе видял, че хората започват да се събират под светлината на последните слънчеви лъчи. Не можеше да понесе съжалението им, с изкривено лице се пъхна през ниската врата и я затвори пред взиращите се лица.

Димоотводът над главата му още не бе покрит за през нощта, но герът бе изпълнен с жега и миризма, от която му призля. Майка му се обърна към него, Темуджин видя бледото й лице и всичките му защити рухнаха, когато се втурна в обятията й. Сълзите му рукнаха безконтролно, тя го залюля мълчаливо и той се загледа в изтерзаното тяло на баща си.