Читать «Изчезналият герой» онлайн - страница 6

Лио сви рамене. Може би умът му шаваше постоянно подобно на ръцете.

— Хайде — каза той, — предизвиквам те да се изплюеш от ръба!

Не се стараха много по задачите. Първо, Джейсън бе прекалено разсеян от бурята и собствените си противоречиви чувства. Второ, нямаше никаква идея как да напише „три вида утаечни скали“ или да изброи „два вида ерозия“.

А Лио не му помагаше изобщо. Беше твърде зает да строи миниатюрен хеликоптер от четчици за прецизно почистване.

— Я виж! — Той пусна вертолета. Джейсън очакваше той да падне, но перките му всъщност се завъртяха. Хеликоптерчето измина половината път до другата страна на каньона, преди да изгуби инерция и да полети надолу към пропастта.

— Как го направи? — попита Джейсън.

Лио сви рамене.

— С гумени връзки щеше да стане по-добре.

— Ние с теб сериозно ли сме приятели? — повдигна вежди Джейсън.

— Доколкото знам, да.

— Сигурен ли си? Кога се запознахме? За какво си говорихме?

— Ние… — Лио се намръщи. — Не помня точно. Но аз съм хиперактивен, мой човек. Не може да очакваш да помня такива неща.

— Добре, но аз не те помня изобщо. Не помня никого тук. Ами ако…

— Ти си прав и всички останали грешат? — попита Лио. — Смяташ, че просто си се появил тук тази сутрин и всички останали имаме фалшиви спомени за теб?

Един малък глас в главата на Джейсън каза: Точно това мисля.

Но звучеше налудничаво. Всички тук приемаха присъствието му като нещо нормално. Всички се държаха така, сякаш той е част от класа.

Всички освен треньора.

— Я вземи листа със задачите! — Джейсън подаде на Лио хартията. — Връщам се след минута.

Преди Лио да може да възрази, Джейсън тръгна по пътеката.

Училищната група имаше къде да се разположи. Или бе прекалено рано за туристите, или странното време ги бе уплашило. Така или иначе, децата от училище „Уилдърнес“ се бяха разпръснали по пътеката. Повечето се шегуваха или просто си говореха. Няколко момчета пускаха дребни монети от ръба. Пайпър се опитваше да реши задачите си, а Дилън я сваляше, поставил ръка на рамото й и усмихващ се ослепително. Тя отново и отново го отблъскваше и когато видя Джейсън, погледна към него умолително, сякаш искаше да каже: „Разкарай го тоя, моля те“.

Джейсън й направи знак да почака малко. Той приближи Хедж, който се бе подпрял на бейзболната си бухалка и гледаше буреносните облаци.

— Ти ли направи това? — попита треньорът.

Джейсън отстъпи крачка назад.

— Кое? — Стори му се, че треньорът го пита дали не е призовал бурята.

Хедж го погледна, а малките му очички светнаха изпод периферията на бейзболната шапка.

— Не си играй игрички с мен, хлапе. Какво търсиш тук и защо ми пречиш да си върша работата?

— Искате да кажете… че не ме познавате? — попита Джейсън. — Че аз не съм от вашите ученици?

Хедж изсумтя.

— Никога не съм те виждал.

Джейсън се почувства толкова облекчен, че едва не се разплака. Поне не полудяваше. Наистина не бе на правилното място.

— Слушайте, сър, не знам как се озовах тук. Просто се събудих в училищния автобус. Просто знам, че не трябва да съм тук.

— Това е вярно — каза Хедж, снижавайки дрезгавия си глас, сякаш споделяше тайна. — Добре боравиш с мъглата, хлапе, щом си успял да накараш тези хора да мислят, че те познават, но при мен номерът няма да мине. От няколко дни надушвам, че около нас има чудовище. Знам, че се е внедрило в групата. Мислех, че си ти, но ти не миришеш на чудовище. Миришеш на нечистокръвен. Така че кой си ти всъщност и откъде идваш?