Читать «Изчезналият герой» онлайн - страница 5

— Виж, ще ми се да го помнех, но не помня дори нея.

Лио подсвирна.

— Както и да е. Ще трябва да поговорим, щом се върнем в пансиона.

Стигнаха края на изложението, където големи стъклени врати отвеждаха към тераса.

— Хубаво, бухти — провикна се Хедж, — предстои ви да видите Големия каньон. Опитайте да не го чупите. Пътеката издържа тежестта на седемдесет пътнически самолета, така че вие, перца, трябва да сте в безопасност. Постарайте се да не се блъскате от ръба — не ми се попълват бумаги!

Треньорът отвори вратите и те пристъпиха навън. Пред тях се ширна Големия каньон, огромен и величествен. Над ръба се простираше стъклена пътека, оформена като подкова. Тя беше прозрачна и човек можеше да гледа през нея.

— Човек — каза Лио, — това е уникално.

Джейсън не можеше да не се съгласи. Въпреки амнезията и чувството, че не тук му е мястото, нямаше как да не се впечатли.

Каньонът бе по-голям и по-широк, отколкото можеше да се види на снимка. Бяха толкова високо, че под краката им се рееха птици. На сто и петдесет метра надолу, на дъното на каньона, се виеше река. Докато разглеждаха музея, навън се бяха събрали буреносни облаци, които хвърляха сенки по скалите и им придаваха вид на разгневени лица. Докъдето стигаше погледът, се виждаха сиви и червени клисури, сякаш някой луд бог бе нарязал пустинята с гигантски нож.

Джейсън усети остра болка зад очите си. Луд бог… откъде ли му бе дошла тази мисъл? Чувстваше, че наближава нещо важно, нещо, което трябва да знае. Усети също, че е в опасност.

— Добре ли си? — попита Лио. — Да не вземеш да повърнеш от ръба? Питам, защото си забравих камерата.

Джейсън се хвана за перилата. Беше изпотен и трепереше, но това нямаше нищо общо с височината. Премигна и болката зад очите му позаглъхна.

— Добре съм — успя да каже, — просто имам… главоболие.

Започна да гърми. Задуха студен вятър, който едва не го повали.

— Уф, става опасно — хвърли бърз поглед към облаците Лио. — Бурята е точно над нас, а небето наоколо е съвсем ясно. Не е ли странно?

Джейсън погледна нагоре и видя, че Лио е прав. Точно над пътеката се бяха скупчили тъмни облаци, но небето наоколо бе съвършено ясно. Джейсън усети, че отново го обзема лошо предчувствие.

— Хайде, бухти! — извика тренер Хедж. Той се намръщи, като видя бурята, сякаш тя притесняваше и него. — Ще трябва да съкратим обиколката, тъй че почвайте работа. И не забравяйте — искам от вас цели изречения!

Облаците прогърмяха и Джейсън получи нов пристъп на главоболие. Без да знае какво прави, той бръкна в джоба на дънките си и извади монета — златна монета, — голяма колкото тази от петдесет цента, но по-плътна и неравна. От едната и страна беше изсечена бойна секира. От другата беше лицето на някакъв човек с венец на главата. Имаше и надпис — нещо като IVLIVS.

— Човек, това да не е злато? — попита Лио. — И ти го криеш от мен!?

Джейсън прибра монетата, все още чудейки се защо изобщо я е извадил и защо има чувството, че тя скоро ще му потрябва.

— Няма значение — каза той, — просто някаква монета.