Читать «ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ» онлайн - страница 8

– Какви ги вършите, по дяволите? – изкрещява Уве на жената.

– И аз това се питам! – крещи в отговор тя.

Уве моментално губи самообладание. Хвърля ѝ убийствен поглед. Тя не му остава длъжна.

– Тук не се карат автомобили! Не можете ли да четете?

Дребната чужденка пристъпва към него и той едва тогава забелязва, че тя или е в напреднала бременност, или страда от онова, което Уве нарича селективно затлъстяване.

– Да не би аз да карам колата?

Уве я зяпа мълчаливо в продължение на няколко секунди. След това се обръща към съпруга ѝ, който току-що е успял да се измъкне от японския автомобил и приближава, вдигнал изразително ръце във въздуха, лепнал извинителна усмивка на лицето си. Облечен е в плетена жилетка, а Стойката му издава дефицит на калций. Сигурно е почти два метра висок. Уве изпитва инстинктивен скептицизъм към всички, които са по-високи от метър и осемдесет и пет; кръвта не може да стига до мозъка.

– А вие кой сте? – пита Уве.

– Шофьорът – отвръща сърдечно Дългуча.

– Нима? По какво личи? – беснее Бременната, която е поне с половин метър по-ниска от него. Опитва се да го перне по ръката с двете си ръце.

– Тази пък коя е? – пита Уве, без да отделя поглед от нея.

– Съпругата ми – усмихва се той.

– Не бъди сигурен, че ще остана твоя съпруга – сопва се тя, а издутият ѝ корем подскача нагоре-надолу.

– Не е толкова лесно, колкото изглеж... – опитва се да каже Дългуча, но тя го срязва.

– Казах надясно! Ти обаче зави наляво! Не чуваш ли? Никога не слушаш какво ти се казва!

След това бълва поне половин минута на език, който според Уве разкрива богатството на арабските ругатни.

Съпругът кима и я наблюдава развеселено. Тъкмо такива усмивки на свестните хора им се приисква да зашлевят един на будистките монаси, мисли си Уве.

– Стига, де. Извинявай! – отвръща весело съпругът, вади кутийка с енфие от джоба и свива топче колкото орех. – Стана малко произшествие, ще се оправим!

Уве поглежда Дългуча, сякаш току-що се е нагъзил върху предния капак на автомобила на Уве и се е изакал отгоре.

– Ще се оправим ли? Намирате се в лехата ми с цветя!

Дългуча оглежда замислено гумите на ремаркето.

– Това не е никаква леха с цветя – усмихва се той, без дори да трепне, и оформя топчето енфие с върха на езика си. – Не, стига, това е пръст – настоява той, сякаш Уве е решил да се пошегува с него.

Челото на Уве се свива до една-единствена дълбока, застрашителна бръчка.

– Това е леха с цветя.

Дългуча се чеше по главата, сякаш част от енфието се е посипало в сплъстения му перчем.

– Но вие не отглеждате нищо в нея...

– Не ви влиза в тъпата работа какво правя с лехите си.

Дългуча кима бързо, очевидно няма търпение да прекрати пререканията с непознатия. Обръща се към съпругата си, сякаш очаква тя да му се притече на помощ. Тя, изглежда, няма подобно намерение. Дългуча отново поглежда Уве.

– Бременна е, нали разбирате. Хормоните ѝ и така нататък... – опитва се да обясни той с усмивка.

Бременната обаче не се усмихва. Не се усмихва и Уве. Тя скръства ръце. Уве пъха ръце в колана си. Дългуча очевидно не знае какво да прави с едрите си ръце, затова ги размахва напред и назад край тялото си, малко засрамен, сякаш са направени от плат и се веят на вятъра.