Читать «ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ» онлайн - страница 6

„Няма да е зле да позабавиш малко темпото, нали?“, казаха на Уве вчера, докато беше на работа. И това го казват в момент, когато няма работни места и затова „пенсионират старото поколение“. Една трета век на все същото работно място, а ето как наричат Уве. Неочаквано той се превръща в тъпо „поколение“. Така е, след като днес всички са по на трийсет и една, навличат прекадено тесни панталони и вече не пият нормално кафе. Нямат никакво желание да поемат отговорност. Нароили са се мъже със сложно оформени бради, сменят си работата, сменят съпругите, сменят и автомобилите. Просто така. Правят го веднага щом им се прииска.

Уве поглежда през прозореца. Надувкото търчи. Не че Уве се дразни от това. Ни най-малко. Уве не дава пет пари, че хората тичат. Не разбира обаче защо вдигат чак толкова много шум. Нахилили са се самодоволно, сякаш са успели да излекуват пулмонарен емфизем. Или крачат бързо, или търчат бавно, така правят тичащите. Това е начинът на един четирийсет годишен да подскаже на света, че не може да направи нищо както трябва. Трябва ли да се облече като четиринайсет годишен румънски гимнастик, за да го прави? Или като член от олимпийски отбор по спускане с шейни? Само защото се мандахерца безцелно из квартала четирийсет и пет минути ли?

А надувкото си има приятелка. Десет години по-млада. Русия бурен, така я нарича Уве. Тътри се по улиците като впиянчена панда на токчета, като тръбни гаечни ключове, лицето н намазано като на клоун, слънчевите очила толкова големи, че човек не разбира очила ли са, или е нахлупила шлем. Освен това се е сдобила с една от джобните гадинки, която или се подава от чантата, или опъва каишката и пикае на плочите пред дома на Уве. Въобразява си, че Уве не забелязва, но Уве не пропуска нищо.

Животът му не трябваше да се стече по този начин. Точка по въпроса.

– Няма ли да ти е приятно да се поотпуснеш и да си починеш? – подхвърлиха вчера.

Затова сега Уве седи пред лъснатия плот в кухнята. Това не е работа за вторник следобед.

Поглежда през прозореца към идентичната къща отсреща. Семейство с деца, току-що са се преместили. Очевидно са чужденци. Все още не знае каква кола карат. Най-вероятно нещо японско. Господ да им е на помощ. Уве кима на себе си, сякаш току-що е казал нещо, с което е напълно съгласен. Вдига очи към тавана на хола. Още днес ще сложи там кука. Няма предвид каква да е кука. Всеки консултант по въпросите на информационните технологии, който бълва диагноза на закодиран език, и онези с неустановения пол, дето ги карат да носят разни жилетки, може да сложи скапана кука. Куката на Уве обаче ще бъде яка като камък. Ще я забие толкова здраво, че когато съборят къщата, тя ще остане.

След някой и друг ден ще се появи високомерен брокер по недвижими имоти, ще се изправи на прага, възелът на вратовръзката му – като бебешка глава, ще се раздрънка за „потенциал за обновяване“ и „ефикасно усвояване на пространството“ и ще си създаде един господ знае какво впечатление за Уве, гадината му долна. Само че няма да може да каже и дума за куката на Уве.