Читать «ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ» онлайн - страница 40

Част от него все още усещаше липсата на стария дръвник.

И така, както казват хората, мозъкът работи на по-бързи обороти по време на падане. Все едно хиляди мисли ти минават през ума за няколко секунди. С други думи, Уве разполагаше с предостатъчно време за мислене, след като ритна стола, падна и се озова на пода, а мислите се зароиха в ума му. Остава да лежи по гръб, погледът му – отправен в продължение на почти половин вечност към куката, която все още се крепи на тавана След това в пълен шок поглежда към въжето, което се е скъсало и сега е разполовено.

Ама че общество, мисли си Уве. Не е ли в състояние да произведе качествено въже? Изругава цветисто, докато се опитва гневно да освободи краката си. Как, за бога, е възможно човек да скапе едно въже? Как да не можеш да направиш въже?

Не, вече и дума не може да става за качество, решава Уве. Надига се, изтупва се, оглежда стаята и пода на къщата. Усеща, че бузите му горят и не е сигурен дали е от гняв, или от срам.

Поглежда към прозореца и спуснатите завеси, сякаш се страхува, че някой го е видял.

Това изобщо не е нормално, мама му стара, мисли си той. Вече дори няма начин да се самоубиеш както си му е редът. Уве вдига скъсаното въже и го изхвърля в боклука в кухнята. Сгъва найлоните и ги прибира в торби на ИКЕА. Прибира бормашината и бургиите в кутиите им, след това излиза и подрежда всичко в бараката за инструменти.

Остава така в продължение на няколко минути и си мисли, че Соня открай време му опяваше да разтреби тук. Той все отказваше, знаеше, че всяко ново местенце ще му послужи за извинение да отиде и да купи нови безполезни неща, с които да запълни освободеното място. Сега обаче е прекадено късно да разтребва и той знае, че е така. Вече няма желание да излезе, за да купува безполезни неща. Сега вече след разтребването ще зейнат много празни места. А Уве мрази празните места.

Пристъпва към работния плот, вдига раздвижен гаечен ключ и малка пластмасова кутия за вода. Излиза, заключва бараката, подръпва бравата три пъти. След това тръгва по тясната алея между къщите, завива при последната пощенска кутия и натиска звънеца. Анита отваря вратата. Уве я поглежда, без да каже и дума. Вижда Руне, седнал в инвалидната си количка, да зяпа с празен поглед през прозореца. Сякаш това е единственото, което е правил през изминалите няколко години.

– Къде са радиаторите? – измънква Уве.

Изненадана, Анита му отправя усмивка и кима колкото в

знак на благодарност, толкова и объркано.

– Ох, Уве, колко си мил, стига да не те притеснявам прекадено много...

Уве влиза в антрето, без да я изчака да довърши онова, което се кани да каже, без дори да си събуе обувките.

– Да, да, скапаният ден бездруго вече е напълно съсипан.

10

ЧОВЕКЪТ, КОЙТО БЕШЕ УВЕ,

И КЪЩАТА, КОЯТО УВЕ ПОСТРОЙ

Седмица след осемнайсетия си рожден ден Уве изкара шофьорския курс, отговори на обява и извървя пеша двайсет и пет километра, за да си купи първия автомобил: син сааб „93“. Продаде стария сааб „92“, за да може да плати за новия. Не беше съвсем нов, дори беше доста поочукан, но Уве чувстваше, че един мъж не е истински мъж, докато не си купи свой автомобил. Така си беше.