Читать «ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ» онлайн - страница 42

И така, нощем събираше боклука от влаковете, които пътуваха на юг от града, а след три часа сън се катереше по скелето ту нагоре, ту надолу и слушаше какво говорят хората за тънкостите на строителството. По един ден в седмицата беше свободен и тогава пътуваше насам-натам да прекарва торби с цимент и дървени греди по осемнайсет часа без прекъсване, потен и самотен, рушеше и вдигаше отново единственото, което родителите му бяха оставили освен сааба и ръчния часовник на баща му. Мускулите на Уве заякнаха, той отслабна.

Бригадирът на строежа хареса трудолюбивия младеж и един петъчен следобед заведе Уве при купчина изхвърлени греди, вече нарязани, но с пукнатини, поради което бяха оставени за горене.

– Ако гледам настрани и нещо, което ти хареса, изчезне, ще реша, че си го изгорил – подхвърли бригадирът и се отдалечи.

Щом слуховете, че той строи къща, плъзнаха сред по-старите му колеги, ту един, ту друг започна да разпитва Уве. Когато събаряше стената на хола, жилав колега с разклатени предни зъби, след като в продължение на двайсет минути обясняваше на Уве какъв бил кретен, задето не се е ориентирал още в началото, му показа как да пресмята носещите греди. Когато слагаше дъсчения под в кухнята, по-едър колега, без малък пръст на едната ръка, след като го нарече „смотаняк“ поне трийсет пъти, му показа как да взема точни мерки.

Един следобед, тъкмо когато Уве се канеше да се прибере в края на смяната, той откри малка кутия, пълна с използвани инструменти, оставена при дрехите му. Някой бе надраскал на бележка „за хлапенцето“.

Къщата бавно придобиваше вид. Винт след винт, дъска след дъска. Никой не забелязваше, но и нямаше нужда някой да забелязва. Добре свършената работа е достатъчна награда, обичаше да казва баща му.

Не се пречкаше на съседите си, поне доколкото бе възможно. Знаеше, че те не го харесват, и не виждаше причина да им дава допълнителни муниции. Единственото изключение бяха възрастен човек и съпругата му, които живееха в къщата до Уве. Мъжът беше единственият от цялата улица, който не носеше вратовръзка.

След смъртта на баща си Уве не пропускаше ден да нахрани птиците. Забрави само веднъж. Когато на следващата сутрин излезе, за да компенсира забравеното, едва не се сблъска с възрастния господин край оградата, до хранилката за птици. Съседът го погледна обидено; в шепи носеше семенца. Двамата не си казаха и дума. Уве само кимна и по-старият отвърна с кимване. Уве влезе в къщата и оттогава не пропускаше.

Така и не си проговориха. Една сутрин обаче, когато старият застана на прага си, Уве боядисваше оградата. Когато приключи, боядиса и другата страна. Старият не каза нищо, но когато вечерта Уве мина покрай прозореца, двамата си кимнаха. На следващия ден го чакаше домашен ябълков пай на стълбите. Уве не беше вкусвал домашен пай, откакто майка му почина.

Продължи да получава писма от градския съвет. Тонът им ставаше все по-застрашителен и неприятен, защото той не ги беше потърсил за продажбата на имота. Накрая започна да изхвърля писмата, без дори да ги отваря. Ако искаха къщата на баща му, трябваше да дойдат и да се опитат да му я отнемат по същия начин, по който преди години Том се беше опитал да изтръгне от ръцете му портфейла.