Читать «ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ» онлайн - страница 34

Сваля въжето от закачалката в антрето. Внимателно, с опакото на ръката, гали палтата ѝ за последен път. След това влиза в хола, връзва клупа, прекарва го през куката, качва се на стола и пъхва глава в примката.

Ритва стола.

Затваря очи и усеща как клупът стисва гърлото му също като челюстите на огромен звяр.

8

ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ

И СЛЕДИ ОТ СТЪПКИТЕ НА БАЩА МУ

Тя вярваше в съдбата. Бе убедена, че всички пътища в живота ти по един или друг начин „водят до онова, което ти е предопределено“. Уве, разбира се, просто започваше да мърмори и се заемаше да върши нещо с отвертката винаги, когато тя го казваше. Никога обаче не я опровергаваше. Може би за нея съдбата беше „нещо“, но това не му влизаше в работата. За него съдбата беше „някой“.

Странно е да останеш сирак на шестнайсет. Да изгубиш семейството си, преди да си създал свое, което да го замени. Това е много особен вид самота.

Уве, съзнателен, човек на дълга, работи две седмици в железниците. Остана изненадан, че му хареса. Чувстваш се освободен, докато работиш. Хващаш неща в двете си ръце и виждаш плодовете на труда си. Не че Уве мразеше училище, но и не му виждаше смисъла. Обичаше математиката и беше две учебни години пред съучениците си. Останалите предмети просто не го интересуваха.

Тук обаче беше коренно различно. Работата му прилягаше много по-добре.

След като приключи последната смяна в последния ден, тоя се почувства потиснат. Не само защото трябваше да се върне на училище, а и защото нямаше представа как ще си изкарва хляба. Татко му, разбира се, го биваше в много отношения, но Уве не можеше да не признае, че не остави почти нищо освен разнебитената къща, стария сааб и очукания ръчен часовник. За подаяния от църквата не можеше да става и дума, Господ трябваше да е наясно. Уве си го повтаряше, докато се преобличаше в съблекалнята, за да е наясно както Господ, така и той.

– След като трябваше да ми вземеш и мама, и татко, задръж си тъпите пари! – изкрещя той към тавана.

След това си събра вещите и си тръгна. Така и не разбра дали Господ, или някой друг го е чул. Когато излезе от съблекалнята, завари служител от кабинета на управителя да го чака.

– Уве? – попита той.

Уве кимна.

– Директорът иска да ти благодари, че се справи толкова добре с работата през изминалите две седмици – рече служителят, без излишни приказки.

– Благодаря – отвърна Уве и понечи да си тръгне.

Човекът го стисна за ръката. Момчето спря.

– Директорът пита дали се интересуваш да останеш на досегашната си работа?

Уве мълчеше и гледаше служителя. Може би се опитваше да проумее дали не става въпрос за шега. След това кимна бавно.

Направи още няколко крачки и човекът се провикна след него.

– Директорът казва, че си същият като баща си!

Уве не се обърна. Гърбът му обаче бе изпънат като струна, докато се отдалечаваше.

Ето как зае мястото на баща си. Работеше упорито, никога не се оплакваше и никога не боледуваше. Мъжете в смяната му казваха, че е доста мълчалив и на всичко отгоре малко странен. Той никога не ходеше с тях да пие бира след работа, не се интересуваше и от жени, което бе доста странно. Все повтаряха, че крушата не падала по-далече от дървото, но и той никога не им даваше повод да се оплакват от него. Ако някой се обърнеше към Уве за помощ, можеше да разчита на момчето, ако някой го накараше да поеме смяната му, той работеше, без да вдига шум. С течение на времето се оказа, че почти всички са му длъжници. И така го приеха. Когато една вечер старият камион, който караха нагоре-надолу по релсите, се развали на двайсет километра извън града в един от най-страшните порои през тази година, Уве успя да го поправи с отвертка и половин ролка изолирбанд. След това, поне що се отнасяше да старите кучета в железниците, Уве беше приет.