Читать «ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ» онлайн - страница 36

В стаята бяха насядали сериозни мъже в костюми. Директорът пък крачеше напред-назад зад бюрото, почервенял, което издаваше, че е твърде ядосан, за да се спре на едно място.

– Седни, Уве – обади се най-сетне един от мъжете.

Уве срещна погледа му и го позна. Навремето баща му беше поправил автомобила му. Той караше син опел „Манта“. Двигателят беше огромен. Човекът се усмихна приятелски на Уве и посочи стол по средата на стаята. Сякаш се опитваше да му подскаже, че е сред приятели и може да се отпусне.

Уве поклати глава. Собственикът на опела кимна с разбиране.

– И така. Това е просто формалност, Уве. Никой от нас не вярва, че си взел парите. Трябва само да ни кажеш кой ги взе.

Уве сведе поглед към пода. Мина половин минута.

– Уве?

Уве не отговори. Най-сетне резкият глас на директора наруши мълчанието.

– Отговори на въпроса, Уве.

Уве продължаваше да мълчи. Сведе очи към пода. Присъстващите в костюмите вече не бяха толкова уверени, усещаше се, че са объркани.

– Уве... разбираш ли, че трябва да отговориш на въпроса? Ти ли взе парите?

– Не – отвърна непоколебимо момчето.

– Тогава кой?

Уве мълчеше.

– Отговори на въпроса! – нареди директорът.

Уве вдигна поглед. Изпъна гръб.

– Не съм от хората, които говорят кой какво е направил – заяви той.

В стаята се възцари тишина, която продължи няколко минута.

– Уве, разбираш ли, че ако не ни кажеш кой е бил и ако има един или повече свидетели, които твърдят, че си бил ти... Тогава ще стигнем до заключението, че си бил ти – обясни рязко директорът.

Уве кимна, но не обели и дума повече. Директорът го наблюдаваше, сякаш блъфираше по време на игра на карти. Лицето на Уве не трепна. Директорът кимна мрачно.

– Можеш да си вървиш.

И Уве си тръгна.

Петнайсет минути по-рано в кабинета на директора Том беше набедил Уве.

Следобеда двама от младите в смяната на Том, преизпълнени от желание да спечелят одобрението на по-стария, заявиха, че са видели със собствените си очи как Уве взел парите. Ако Уве бе посочил, че Том ги е откраднал, тогава щеше да е думата на единия срещу другия. Сега обаче бе думата на Том срещу мълчанието на Уве. На следващата сутрин бригадирът му каза да си опразни шкафчето и да се яви пред кабинета на директора.

Том беше пред вратата на съблекалнята и му се подигра.

– Крадец! – изсъска той.

Уве го подмина, без да вдигне очи.

– Крадец! Крадец! Крадец! -заповтаря един от по-младите, които го бяха набедили, докато един от по-възрастните в смяната не го перна по ухото, за да го накара да престане.

– Крадец! – изкрещя демонстративно Том, толкова високо, че думата продължи да отеква в главата на Уве няколко дни по-късно.

Уве излезе във вечерния мрак, без да се обърне. Пое си дълбоко дъх. Беше вбесен, но не защото го нарекоха краден Той бе от хората, които се интересуваха как ги наричат. Само че срамът, че е изгубил работата, на която баща му посвети целия си живот, прогаряше гърдите му.

Разполагаше с предостатъчно време да премисли живота си, докато вървеше за последен път към канцеларията, стиснал в ръце вързоп работни дрехи. Все още харесваше работата си тук. Имаше си свестни задачи, свестни инструменти, истинска работа. Прецени, че когато полицията приключи с разследването и се разправи с крадците, той ще се опита да отиде другаде, където да си намери работа като тази. Може би щеше да отпътува някъде далече. Вероятно трябваше да остави доста разстояние между себе си и криминалното досие, ако иска то да остане в миналото. Даваше си сметка, че тук не го задържа нищо. Поне не беше станал от хората, които дрънкаха за щяло и нещяло. Надяваше се да накара баща си да му прости, че е изгубил работата, когато се съберат отново.