Читать «ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ» онлайн - страница 33

– Властите казаха, че ще ми го вземат и ще го изпратят в дом – успява да каже тя.

Уве отново пъха ръце в джобовете и решително отстъпва назад. Чул е предостатъчно.

Междувременно Дългуча, изглежда, е решил, че е дошло време да промени темата и да поразведри атмосферата. Посочва пода в антрето на Уве.

– Какво е това?

Уве се обръща и поглежда пода, оголен от найлона.

– Като че ли, май... това са следи от гуми по пода. Да не би да карате велосипед вътре? – пита Дългуча.

Парване следи с орловия си поглед Уве, когато той отстъпва още крачка, за да не може Дългуча да наднича.

– Нищо не карам.

– Нали виждам, че... – започва объркано Дългуча.

– От съпругата на Уве са, тя беше... – прекъсва го приятелски съпругата на Руне, но едва стига до името Соня, когато на свой ред Уве я прекъсва и бързо се обръща към нея с неприкрита ярост в очите.

– Достатъчно! Млъквай!

И четиримата млъкват, еднакво шокирани. Ръцете на Уве треперят, когато се връща в антрето и хлопва вратата.

Чува тихия глас на Парване да пита съпругата на Руне за какво става въпрос. След това другата жена се опитва да обясни със заекване, а накрая възкликва:

– Май е най-добре да се прибера. Тази работа със съпругата на Уве... забравете. Старите глупачки като мен прекадено много дрънкат, нали знаете...

Уве чува нервния ѝ смях, след това тя провлачва крака към къщи. След малко Бременната и Дългуча също си тръгват.

Уве остава сам в тихото антре.

Сяда на стола и едва си поема въздух. Ръцете му все още треперят, сякаш е потънал до кръста в леденостудена вода. Сърцето му блъска. Напоследък се случва все по-често. С усилие си поема въздух, също като риба от преобърнат аквариум. Лекарят във фирмата каза, че състоянието му била хронично, че не трябвало да се натоварва. Лесно му е да го казва.

– Най-добре се прибери и си почини – каза шефът му. – Сега сърцето ти прескача.

Казаха, че е ранно пенсиониране, но трябваше да го нарекат с истинското му име. Съкращение. Една трета век на същата работа и ето докъде стигна.

Уве не е сигурен колко време е преседял на стола с бормашината в ръка, а сърцето му бие до пръсване и той усеща пулса вътре в главата си. На стената до входната врата има снимка на Уве и Соня. Правена е преди почти четирийсет години. Бяха на екскурзия с автобус в Испания. Тя е загоряла, облечена е в червена рокля и изглежда щастлива. Уве е застанал до нея, стиска ръката ѝ. Седя поне час, загледан в снимката. От всичко, което най-много му липсва от нея, онова, което копнее да направи отново, е да държи ръката ѝ в своята. Тя свиваше показалеца си в дланта му, криеше го там. Когато го правеше, той чувстваше, че на този свят няма нищо невъзможно. От всичко това му липсва най-много.

Става бавно. Влиза в хола. Качва се по стълбата. След това най-сетне пробива дупката и слага куката.

После слиза от стълбата и оглежда работата си.

Излиза в коридора и си облича сакото. Опипва джоба за плика. Угасил е всички лампи. Измил е чашата за кафе. Сложил е куката в хола. Готов е.