Читать «ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ» онлайн - страница 18

Фредрик Бакман

5

ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ

Уве знае много добре, че приятелките ѝ не разбират защо се е омъжила за него. Не ги винеше.

Хората разправяха, че е изпълнен с горчивина. Може и да са прави. Той обаче не се замисляше много по този въпрос. Освен това хората го наричаха „антисоциален“ тип. Уве бе решил, че това означава, че не си пада особено по хората. По този въпрос беше съгласен с тях. В повечето случаи хората бяха напълно изперкали.

Уве нямаше склонност към празните приказки. Беше разбрал, случи се напоследък, че това е сериозен недостатък. В днешни дни човек трябваше да умее да дрънка за какво ли не с всеки нещастник на една ръка разстояние само защото така било „любезно“. Уве не знаеше как става. Може би така бе възпитан. Може би хората от неговото поколение не са били подготвени за свят, в който всеки обясняваше как щял да направи това или онова, макар да нямаше смисъл да прави каквото и да било. Днес хората заставаха пред обновените си къщи и се хвалеха, сякаш ги бяха построили с двете си ръце, макар да не бяха пипнали и отвертка. Дори не се опитваха да се поприкрият. Хвалеха се! Очевидно никой вече не ценеше, ако сам си сложил паркета, ако си подновил стаята и си ликвидирал мухъла, че си сменил летните гуми със зимни. Ако отидеш и си купиш всичко, тогава какво има да се хвалиш? Каква тогава е стойността на човека?

Приятелките ѝ не разбираха как е възможно тя да се буди всяка сутрин с желание да прекарва деня с него. И той не разбираше. Беше ѝ направил библиотека и тя я напълни с книгите на хора, които бяха изписали страница след страница за чувствата си. Уве разбираше нещата, които можеше да види и докосне. Цимент и бетон. Стъкло и стомана. Инструменти. Все неща, които са ти ясни. Разбираше от прави ъгли и брошури с ясни инструкции. От сглобяеми макети и чертежи. От неща, които можеше да нарисува на хартия.

Той бе от хората, които бяха наясно с всичко, което е черно на бяло.

А тя беше неговият цвят. Тя беше всичкият цвят, от който той имаше нужда.

Преди да я види, обичаше единствено цифрите. Нямаше друг, по-ясен спомен от младостта си. Не го бяха тормозили и той не тормозеше никого, не беше блестящ в спорта, но не беше и някой некадърник. Никога не беше в центъра на събитията, но не беше и извън тях. Беше от хората, които просто присъстват. Не помнеше много за годините, в които растеше; не беше от хората, които си припомнят разни случки, освен ако не се наложеше. Помнеше обаче, че е бил сравнително щастлив, но имаше и няколко години, в които не беше – това бе всичко.

Помнеше обаче сметките. Цифрите изпълваха мислите му. Помнеше как копнееше за уроците по математика в училище. За другите може и да бяха мъчение, но не и за него. Не можеше да обясни защо е така, не се и замисляше. Не разбираше нуждата да си блъска главата защо нещо е станало по този или онзи начин. Човек бе това, което беше, и вършеше онова, което вършеше, и Уве не се интересуваше от друго.

Беше на седем, когато една ранна августовска сутрин майка му си отиде. Тя работеше в химически завод. В онези дни, както Уве разбра по-късно, хората не знаеха много за безопасността на въздуха. А и тя пушеше непрекъснато. Това беше най-ясният спомен на Уве за нея, как всяка сутрин в събота седи на прозореца в кухнята на малката им къща извън града, обвита в гъст облак, и гледа небето. Понякога пееше с дрезгавия си глас, а Уве сядаше под прозореца с учебника по математика в скута, ясно помнеше, че му беше приятно. Това го помнеше. Гласът ѝ, разбира се, беше продран, звучеше фалшиво, въпреки това той помнеше, че му харесва.